— Не си тъпа.
— О, тъпа съм, разбира се! Позволих на Карли Криспин да ме разсее и се държах адски малоумно.
Натисна звънеца на по-близкия апартамент, ъгловия, който принадлежеше на някакъв моден дизайнер. Беше го зървала само бегло. Това беше Ню Йорк. Можеш години наред да живееш до някого и да не си размените и дума.
— Сигурно го няма — каза тя, като продължаваше да звъни и да тропа по вратата. — Не съм го виждала напоследък.
— Как е адресирана? — попита Бентън.
Тя му каза, че копието за изпращача си е още там, каза му, че е наречена „главен съдебен лекар на Готам Сити“. Описа необичайния почерк, докато натискаше още веднъж звънеца. После отидоха при третия апартамент, в който живееше възрастна жена, бивша комедийна актриса отпреди десетилетия, известна най-вече с многобройните си появи в „Шоуто на Джаки Глийсън“. Казваше се Джуди и съпругът й бе починал някъде преди година — това бе всичко, което Скарпета знаеше за нея, освен че има много нервен пудел, който се разлая яростно в мига, щом натисна звънеца. Джуди изглеждаше изненадана и не особено доволна, когато отвори вратата. Препречи с тяло отвора, като че ли криеше любовник или беглец, а кучето подскачаше и се стрелкаше зад краката й.
— Да? — Гледаше озадачено Бентън, който бе облякъл палтото си, но беше още по чорапи, а обувките си носеше в ръце.
Скарпета обясни, че се налага да използва телефона.
— Вие нямате ли си? — Джуди малко заваляше думите. Имаше изящни кости, но лицето й бе съсипано. Пияница.
— Не можем да използваме джиесеми или телефона в апартамента ни и нямаме време за обяснения — каза Скарпета. — Трябва да използваме вашия стационар.
— Моя какво?
— Домашният ви телефон, а после ще трябва да слезете с нас долу. Случаят е спешен.
— Как ли пък не! Никъде не отивам.
— Получих съмнителен пакет. Трябва да използваме телефона ви и всички от етажа да слязат долу по най-бързия начин — обясни Скарпета.
— Че защо сте го качили тук?
Скарпета подушваше алкохол. Не се знаеше що за лекарства би открила в аптечката на Джуди. Раздразнителност, депресия, злоупотреба с медикаменти, липса на смисъл в живота. С Бентън влязоха в облицован с ламперия хол, отрупан с изящни френски антики и порцеланови фигурки, изобразяващи влюбени двойки в гондоли и карети, на коне и на люлки, целуващи се и разговарящи. На един от первазите имаше детайлно изработена кристална сцена на Раждането на Христос, а на друг бяха подредени Дядо Коледовци на „Ройъл Долтън“, но не се виждаха никакви лампички, коледна елха или менора — само колекция от красиви вещи и фотографии от едно бляскаво минало, включително една награда „Еми“ в изложбен шкаф с лакировка в стил Верни-Мартен и ръчно изрисувани купидончета и влюбени двойки.
— Във вашия апартамент станало ли е нещо? — попита Джуди.
Кучето й джафкаше пискливо.
Бентън вдигна телефона, който се намираше върху поставка от позлатено дърво. Набра номера бързо и Скарпета бе сигурна, че знае на кого се обажда. Бентън винаги се справяше с проблемите ефикасно и дискретно — наричаше го „пряка връзка“: разменяше информация направо с източника, който в този случай бе Марино.
— Приели са подозрителен пакет? Как така? Що за охрана са? — продължаваше Джуди.
— Вероятно няма нищо опасно. Но просто за всеки случай — увери я Скарпета.
— В централата ли си още? Не, остави това сега — каза Бентън на Марино и добави, че има малка вероятност някой да е донесъл опасен пакет на Скарпета.
— Предполагам, че човек като вас е виждал какви ли не откачалки. — Джуди обличаше дълго палто от чинчила с фестонирани маншети. Кучето й подскачаше и джафкаше още по-бясно. Джуди взе каишката му от полираната дървена етажерка.
Бентън притисна слушалката с рамо, за да може да се обуе, и продължи:
— Не, в апартамента на една съседка. Не искахме да използваме нашия, за да не пратим електронен сигнал, като не го знаем какво е. Изглежда като пратка на „ФедЕкс“. На масичката за кафе. Веднага тръгваме надолу.
Затвори, а Джуди се заклатушка към пудела и се наведе да закопчае каишката за нашийника му от синя кожа с катинарче, върху което вероятно бе гравирано името на невротичното куче. Излязоха и се качиха в асансьора. Скарпета усети противно сладкия химически мирис на динамит. Внушение. Въображението й играеше номера. Не бе възможно да надушва динамит. Нямаше динамит!
— Усещаш ли някаква миризма? — попита тя Бентън. — Съжалявам, че кучето ви е толкова разстроено. — С това се опитваше да каже на Джуди да накара проклетото животно да млъкне.