— Нищо не усещам — отвърна Бентън.
— Може да е парфюмът ми. — Джуди подуши китките си. — О, имате предвид лоша миризма? Надявам се, че някой не ви е пратил антитракс или както там се казваше. И защо сте го качили горе? Нима това е справедливо към нас, останалите?
Скарпета осъзна, че чантата й е останала в апартамента, на масичката в антрето. Портмонето й, документите й бяха вътре, а вратата бе отключена. Не можеше да си спомни какво е станало с блекбърито й. Трябваше да провери пакета, преди да го качва горе. Какво й ставаше, по дяволите?
— Марино е на път за насам, но няма да пристигне преди другите — каза Бентън, без да си прави труда да обяснява на Джуди кой е Марино. — Идва от полицейското управление, от Центъра за спешни операции.
— Защо? — Скарпета гледаше как етажите бавно минават покрай тях.
— Беше в КИЦ. Да търси данни.
— Ако в тази сграда живеехме на кооперативни начала, нямаше да гласуваме да ви пуснем — каза Джуди на Скарпета. — Показвате се по телевизията и говорите за тези ужасни престъпления, и вижте какво става. Докарвате ги у дома и подлагате на риск всички ни. Хора като вас привличат лудите.
— Да се надяваме, че няма нищо. Съжалявам, че ви разстроих. И вас, и кучето ви — каза Скарпета.
— Ама че бавен асансьор! Спокойно, Фреска, спокойно. Знаете, че тя само си лае. Не би наранила и бълха. Къде според вас трябва да отидем? Във фоайето, предполагам. Нямам намерение да седя във фоайето цяла нощ.
Джуди се взираше право напред в месинговите врати на асансьора и на лицето й бе изписано неудоволствие. Бентън и Скарпета не казаха нищо повече. Скарпета си припомняше образи и звуци, за които отдавна не се бе сещала. Тогава, в края на деветдесетте, във времената на АТО, животът бе станал възможно най-трагичен. Нисък полет над хилави борове и почва, толкова песъчлива, че приличаше на сняг. Перките биеха въздуха и изтръгваха ритмични звуци. Вятърът къдреше металната повърхност на реките, а изплашените птици бяха като точици пипер, хвърлен в рядката мъгла. Скарпета пътуваше към старата въздушна база в Глинко, Джорджия, където АТО имаше полигон за взривове, с тренировъчни съоръжения, бетонни бункери и горивни клетки. Тя не обичаше курсовете по изследване на взривове. Беше се отказала да преподава в тях след пожара във Филаделфия. Бе напуснала АТО, заедно с Луси, и двете бяха продължили напред без Бентън.
А сега той беше тук, в асансьора, сякаш тази част от миналото й бе някакъв кошмар, сюрреалистичен сън, който не бе преодоляла, а и не би могла. Оттогава не бе изнасяла уроци по изследване на взривове, избягваше го, защото не можеше да е толкова обективна, колкото би трябвало. Гледката на разкъсани тела я разстройваше. Обгаряния и шрапнели, масивно отделяне на меките тъкани, начупени кости, разкъсани и пробити кухи органи, ръце като кървави чуканчета. Замисли се за пакета, който бе отнесла в апартамента. Беше действала невнимателно, прекалено разяждана от мисли за Карли и за казаното от Алекс, прекалено погълната от онова, което д-р Едисън наричаше нейна кариера в Си Ен Ен. Трябваше веднага да забележи, че на разписката няма обратен адрес, че копието за изпращача още си стои на нея.
— Как се казва, Фреска или Фреско? — попита Бентън.
— Фреска. Като в газираната напитка. Държах чаша от нея, когато Бъд я донесе, донесе я в кутия за сладкиши. Подарък за рождения ми ден. Трябваше да се сетя, заради дупчиците по капака. Аз мислех, че е торта, и тогава тя излая.
— Не се и съмнявам — каза Бентън.
Фреска задърпа каишката и заджафка пискливо. Лаят прониза ушите на Скарпета и се заби дълбоко в мозъка й. Устата й се напълни със слюнка и сърцето й прескочи един удар. „Не повръщай.“ Асансьорът спря и тежките месингови врати се отвориха пълзешком. Червени и сини лампи святкаха зад стъклената входна врата на фоайето и повей на леден въздух нахлу през нея заедно с шест ченгета с тъмносини бойни униформи, тактически жилетки и ботуши. Коланите им тежаха от радиостанции, калъфи за пълнители, палки, фенерчета и кобури с пистолети. Един полицай хвана с двете си ръце по една количка за багаж и ги изтъркаля през вратата. Друг тръгна право към Скарпета, сякаш я познаваше. Беше едър, млад, с тъмна коса и кожа, мускулест, на жилетката му имаше емблема със златни звезди и червената бомба на сапьорския отряд.
— Доктор Скарпета? Лейтенант Ал Лобо — представи се той и й стисна ръката.