— Какво става? — попита Джуди.
— Госпожо, ще трябва да се евакуирате от сградата. Бихте ли излезли навън, докато не се уверим, че всичко тук е чисто? За ваша собствена безопасност.
— За колко дълго? Боже, ама какво става?!
Лейтенантът изгледа Джуди, сякаш му се струваше позната.
— Госпожо, бъдете така любезна да излезете навън. Там ще ви упътят…
— Не мога да стоя навън на студа с кученцето! — Тя се втренчи в Скарпета.
— Ами барът в съседство? — предложи Бентън. — Можете да отидете там.
— В бара не пускат кучета — каза Джуди с негодувание.
— Сигурен съм, че ако ги помолите, ще ви разрешат. — Бентън я изведе през вратата, върна се при Скарпета и я хвана за ръка.
Изведнъж фоайето се превърна в хаотично, шумно, ветровито място, вратите на асансьора се отвориха с дрънчене и полицаи от сапьорския отряд потеглиха нагоре, за да започнат моментална евакуация на апартаментите над, под и около този на Скарпета и Бентън, или както го нарече шефът им, „целта“. След което почна да ги обстрелва с въпроси като картечница.
— Сигурна съм, че на нашия етаж, двайсетия, няма никой — отвърна Скарпета. — Единият съсед не отвори. Вероятно не си е вкъщи, но все пак трябва да проверите още веднъж. Другата съседка е тя. — Имаше предвид Джуди.
— Изглежда известна личност. Май е участвала в някое от старите шоута, като на Керъл Бърнет. Значи над вас има само още един етаж?
— Два. Над нашия са още два — каза Бентън.
През стъклото Скарпета видя как пристигат още камиони на службите за спешно реагиране, бели със сини ленти, единият с ремарке. Осъзна, че уличното движение и в двете посоки е спряло. Полицията бе отцепила този участък от Сентръл Парк Уест. Дизеловите двигатели ръмжаха силно, чуваше се вой на приближаващи сирени. Пространството около сградата започваше да придобива вид на снимачна площадка, с камиони и полицейски коли, наредени по улицата, халогенни лампи, греещи от стативи и ремаркета, бурканите святкаха в червено и синьо.
Сапьорите отвориха страничните врати на камиона и почнаха да вадят куфарчета, чанти, сакове, екипировка и инструменти, тичаха с тях нагоре по стълбите и трупаха всичко върху количките за багаж. Стомахът на Скарпета се бе успокоил, но тя усещаше някакъв студ в него, докато гледаше как една сапьорка вади от камиона четирийсеткилограмова дебело подплатена огнеупорна броня на закачалка. Сапьорски костюм. Един черен джип без отличителни знаци спря наблизо и от него слезе още един сапьор, отвори задната врата и пусна един шоколадов лабрадор.
— Искам да ми дадете всяка възможна информация за пакета — тъкмо казваше Лобо на портиера Рос, който изглеждаше зашеметен и уплашен. — Но трябва да излезем навън. Доктор Скарпета, доктор Бентън? Елате с нас, ако обичате.
Излязоха на тротоара. Халогенните лампи бяха толкова ярки, че Скарпета я заболяха очите, бученето на дизеловите двигатели караше земята да се тресе. Ченгета от патрулиращите екипи и от Отряда за бързо реагиране опасваха района с яркожълта лента, а от другата страна на улицата се трупаха десетки хора, гушеха се в дълбоките сенки на парка или седяха на стената, говореха развълнувано и снимаха с джиесемите си. Беше много студено, леденият вятър фучеше между сградите, но въздухът бе приятен. Главата на Скарпета започна да се избистря и дишането й стана по-леко.
— Опишете ми пакета — каза Лобо. — Колко е голям?
— Средно голяма кутия на „ФедЕкс“, бих казала около трийсет и пет на трийсет сантиметра и може би седем-осем дебела. Оставих я по средата на масичката за кафе в хола. Няма нищо между нея и вратата, така че би трябвало да е леснодостъпна за вас или, ако се наложи, робота ви. Оставих вратата отключена.
— Колко тежи според вас?
— Около седемстотин грама, най-много.
— Съдържанието движеше ли се, когато мърдахте кутията?
— Не съм я мърдала много. Но не усетих нещо да се движи.
— Да сте чули или помирисали нещо?
— Не чух нищо. Но ми се стори, че усещам някакъв мирис. Нещо като петрол. Катранен мирис, но сладникав и гаден, една такава серниста пиротехническа миризма. Не можах да я определя точно, но беше неприятна и от нея очите ми се насълзиха.
— Ами вие? — попита Лобо Бентън.
— Аз не съм усетил нищо, но не съм се приближавал.
— Вие забелязахте ли някаква миризма, когато ви доставиха пакета? — обърна се Лобо към Рос.
— Не знам. Хремав съм и носът ми е запушен.
— Палтото, което носех, и ръкавиците ми са на пода в коридора на апартамента — каза Скарпета на Лобо. — Може би ще искате да ги приберете и да видите дали по тях няма нещо.