Лобо внезапно се дръпна настрани и извади радиостанцията си.
— Помниш ли нещо друго — каквото и да е — от облеклото му? — попита Бентън.
— Беше с тъмни дрехи. Сигурно ботушите и панталоните му също са били тъмни. И носеше дълго палто, чак до под коленете. Черно. С вдигната яка, с ръкавици — може би подплатени с кожа, както казах — и шапка на „ФедЕкс“. Това е.
— Очила?
— Да, с цветни стъкла и лъскави.
— Лъскави?
— Да. Огледални. А, и току-що си спомних още нещо. Стори ми се, че усетих миризма на цигари и може би на кибрит. Все едно е пушил.
— Нали каза, че носът ти е запушен и не можеш да помиришеш нищо — напомни му Бентън.
— Току-що се сетих. Мисля, че наистина надуших нещо като цигари.
— Но ти не си подушила това, нали? — каза Бентън на Скарпета.
— Не — отвърна тя, без да добави, че може би Рос е усетил сярата, която мирише като запалена клечка кибрит, и това му е напомнило за цигари.
— Ами мъжът, когото описва Рос? — продължи Бентън. — Видяла ли си някой, който да отговаря на това описание, докато вървеше към къщи или пък по-рано, докато отиваше в Си Ен Ен?
Тя се замисли, но нищо не й идваше наум. После й просветна.
— Клипбордът — каза тя на Рос. — Той поиска ли да подпишеш нещо?
— Не.
— Тогава за какво му е бил клипборд?
Рос сви рамене, дъхът му излизаше на бяла пара.
— Не поиска от мен да направя нищо. Нищичко. Просто ми подаде пакета.
— Каза ли изрично да го дадеш на доктор Скарпета? — попита Бентън.
— Да, каза да се погрижа тя да го получи. И я назова по име, да. Каза: „Това е за доктор Скарпета. Тя го очаква“.
— От „ФедЕкс“ винаги ли са толкова подробни и конкретни? Това не е ли малко необичайно? Защото аз никога не съм ги чувал да правят такива коментари. Откъде ще знаят, че тя очаква нещо? — каза Бентън.
— Не знам. Всъщност наистина беше малко необичайно.
— Какво имаше на клипборда? — върна се на темата Скарпета.
— Честно казано, не погледнах. Може би разписки, квитанции. Ще имам ли неприятности заради това? Жена ми е бременна. Не ми трябват проблеми — каза Рос. Изобщо не изглеждаше толкова възрастен, че да е женен и бъдещ баща.
— Защо не ми се обади в апартамента да кажеш, че има пристигнал пакет? — попита Бентън.
— Защото човекът от „ФедЕкс“ каза, че е за нея, а аз знаех, че тя скоро ще се прибере, и предположих, че го очаква.
— Откъде знаеше, че скоро ще се прибере?
— Той беше зад бюрото, когато излязох — отвърна Скарпета вместо Рос. — Пожела ми успех в шоуто.
— А откъде знаеше, че тази вечер тя ще участва в шоу? — продължи Бентън.
— От рекламите. Ами вижте. — Рос посочи към върха на една сграда от другата страна на площад „Колумб“, където горещите новини на Си Ен Ен течаха по електронна лента и се виждаха от поне няколко пресечки.
Под неоновочервеното табло на Си Ен Ен по ръба на небостъргача пълзеше неофициалният коментар на Скарпета.
„… направи връзка между Хана Стар и убитата бегачка и каза, че ФБР профилирането е «остаряло» и не се базира на достоверни данни. В «Докладът на Криспин» тази вечер съдебният лекар д-р Кей Скарпета направи връзка между Хана Стар и убитата бегачка и каза, че ФБР профилирането…“
10.
Пийт Марино се материализира насред барикадираната улица, огрян в гръб от ярките халогенни лампи, сякаш се появяваше от оня свят.
Цветните светлини играеха по едрото му обрулено лице и демодираните очила с телени рамки. Висок и широкоплещест, с пухено яке, спортен панталон и ботуши. На плешивата му глава бе нахлупена полицейска шапка с емблемата на авиационния отряд — стар хеликоптер Бел-47, който напомняше за „Военнополева болница“. Шапката бе подарък от Луси и носеше в себе си прикрита подигравка. Марино мразеше да лети.
— Предполагам, че сте се запознали с Лобо — каза той, щом стигна до Скарпета и Бентън. — Той добре ли се грижи за вас? Не виждам горещо какао. Точно в този момент малко бърбън ще ви дойде добре. Елате да седнем в колата ми, преди да сте измръзнали.
Поведе ги към колата, паркирана на север от сапьорския камион, който бе отрупан с халогенни лампи на стойки. Ченгетата бяха свалили брезента и спускаха специалната стоманена рампа. Скарпета бе виждала такава няколко пъти — повърхността й бе покрита с грапавини, големи колкото зъбци на трион. Ако човек се спънеше и паднеше на нея, щеше да получи дълбоки рани, но ако се спънеше, докато носи бомба, щеше да има по-голям проблем. Бомбената камера бе монтирана върху плоска стоманена основа и приличаше на яркожълт водолазен звънец, запечатан с обезопасителна скоба, която един полицай свали. Под нея бе капакът, дебел десетина сантиметра. Полицаят закачи към него стоманено въже и с помощта на лебедка го спусна върху основата. Извади малка носилка с дървена рамка и подложка от преплетени найлонови ленти и остави върху нея устройството за управление на лебедката. После дръпна въжето встрани и го пристегна, за да направи място за сапьора, чиято задача щеше да е да заключи подозрителния пакет на Скарпета в четиринайсет тона свръхяка стомана, за да бъде откаран за обезвреждане от най-добрите специалисти в Ню Йорк.