— Много съжалявам, наистина — каза Скарпета на Марино, преди да влязат в неговата тъмносиня „Краун Вик“, паркирана на безопасно разстояние от камиона и бомбената камера. — Сигурна съм, че ще се окаже, че няма нищо.
— Аз пък съм сигурен, че Бентън ще се съгласи с мен, че никога и в нищо не можем да сме сигурни — отвърна Марино. — Двамата постъпихте правилно.
Бентън се беше зазяпал нагоре към неоновочервеното табло на Си Ен Ен зад „Тръмп Интернешънъл Хотел“ с блестящия му сребърен глобус — умалено копие на десететажния глобус във Флашинг Медоус, само дето това стоманено изображение на планетата символизираше разширяващата се вселена на Доналд Тръмп, а не космическата ера. Скарпета гледаше новинарската лента, по която пълзеше същата извадена от контекста глупост. Зачуди се дали Карли е дирижирала всичко това и реши, че трябва да е така.
Карли в никакъв случай не би искала подмолното й нападение да започне под ярките светлини, докато изпраща набелязаната жертва до дома й. Изчакай един час, после създай на Скарпета проблеми с ФБР и я накарай хубавичко да си помисли дали някога пак ще се явява по телевизията. По дяволите! Защо Карли се държеше така? Защото знаеше, че рейтингът й е лош, затова. Това бе отчаян опит да спаси кариерата си. А може би и саботаж. Карли бе подслушала предложението на Алекс и бе разбрала какво я чака. Подозрението на Скарпета се превърна в увереност.
Марино отключи колата и подхвърли:
— Какво ще кажеш да седнеш отпред, за да можем да си поговорим? Извинявай, Бентън, теб ще трябва да те набутаме отзад. Лобо и някои от другите сапьори скоро бяха в Бомбай и проучваха случилото се там, за да не допуснем същата гадост и у нас. Предпочитаната от терористите тактика, Бентън вероятно знае това, вече не са атентаторите самоубийци, а малки групи добре обучени командоси.
Бентън мълчеше. Скарпета усещаше враждебността му като статично електричество. Когато прекалено усърдно се опитваше да е открит и дружелюбен, Марино само влошаваше положението — Бентън започваше да се държи грубо и тогава Марино изпитваше нужда да се наложи, защото се чувстваше унизен и ядосан. Досадно и абсурдно лашкане между две състояния, държеше се първо така, после инак, напред и назад, и на Скарпета й се искаше всичко това да свърши. По дяволите, писнало й беше!
— Искам да кажа, че не би могла да си в по-добри ръце. Тези момчета са най-добрите и ще се грижат чудесно за теб, докторке. — Сякаш Марино лично бе уредил това.
— Чувствам се ужасно. — Скарпета затвори вратата и по навик посегна към колана, но после размисли. Нямаше да пътуват никъде.
— Не те видях ти самият да правиш нещо — обади се Бентън зад нея.
Марино запали двигателя и включи климатика на пълна мощност.
— Сигурно е кутия с курабийки — каза на Скарпета. — Също като онази история с Бил Клинтън. Сбъркан адрес и повикали сапьорите. Оказало се, че са курабийки.
— Точно това исках да чуя — каза тя.
— Да не би да предпочиташ да е бомба?
— Предпочитам нищо от това да не се бе случвало. — Не можеше да сдържи горчивината си. Чувстваше се гузна, като че ли тя бе виновна за всичко.
— Няма нужда да се извиняваш — рече Бентън. — Човек не бива да поема рискове, дори в девет от десет случая да няма нищо. Да се надяваме, че наистина е нищо.
Скарпета забеляза какво има на екрана на мобилния компютър върху таблото: карта на летището „Уестчестър“ в Уайт Плейнс. Може би това бе свързано с Бъргър, с факта, че тази вечер двете с Луси пристигаха, ако не бяха пристигнали вече. Все пак й се стори странно. Нямаше никакъв смисъл Марино да изкарва на екрана карта на летището. В момента нищо не й се виждаше смислено. Беше объркана, разстроена и се чувстваше унизена.