— Ако беше чувствително към движение, сега сигурно щяхме да събираме останките ти от луната, след като си го качила в апартамента си — каза Марино с обичайната за него тактичност.
— Може датчикът за движение да се задейства с таймер. Но явно в случая не е така — каза Бентън.
Полицията държеше хората настрани и гледаше никой да не припарва поне на сто метра от сапьорката, която слизаше по стълбите пред входа. Лицето й бе закрито с визьор и тя вървеше бавно, малко сковано, но все пак с изненадваща пъргавина, към камиона, чийто дизелов двигател бучеше глухо.
— Загубиха трима души при спасителната операция на 11-и септември, Виджиано, Д’Алара и Къртин, а сапьорите загубиха Дани Ричардс — каза Марино. — Оттук не можете да видите, но имената им са изписани с боя на сапьорския камион, както и върху всички камиони на „Ту Тръкс“. Направили са малка мемориална стая близо до кухнята, нещо като светилище, с някои от вещите на загиналите, открити до телата им. Ключове, фенерчета, радиостанции, някои стопени. Знаете ли, човек се чувства по различен начин, след като види нечие стопено фенерче.
Скарпета не бе виждала Марино наскоро. Винаги, когато идваше в Ню Йорк, програмата й бе претоварена и трескава. Не й бе минавало през ума, че той може да е самотен. Зачуди се дали няма проблеми с приятелката си Джорджия Бакарди — балтиморската детективка, с която излизаше сериозно през последната година. Може би бяха скъсали или щяха да скъсат скоро, което нямаше да е голяма изненада. Връзките на Марино имаха продължителност на живот колкото една пеперуда. Скарпета се почувства още по-зле. Укоряваше се, че бе отнесла пакета горе, без да го огледа предварително, и изпитваше угризения заради Марино. Би трябвало да го проверява как е, когато идваше в града. И изобщо би трябвало да му се обажда от време на време или да му праща имейли.
Сапьорката стигна до камиона и тръгна да се качва по рампата. Ботушите й имаха добро сцепление с грапавата повърхност. На Скарпета й бе трудно да види нещо от толкова голямо разстояние покрай Марино и през прозореца, но разбираше какво става, процедурата й беше позната. Сапьорката щеше да остави торбата върху носилката и да я плъзне в бомбената камера. После с помощта на лебедката щеше да навие стоманеното въже, да вдигне тежкия стоманен капак, да го нагласи върху кръглия отвор, след което да постави скобата на мястото й и да я затегне, вероятно с голи ръце. Сапьорите не носеха нищо по-дебело от номексови или нитрилни ръкавици, които да ги предпазват от огън или потенциално отровни вещества. Една дебела подплънка би направила невъзможно изпълнението дори на най-простите действия, а и вероятно нямаше да спаси пръстите им при взрив.
Щом сапьорката приключи, другите ченгета и лейтенант Лобо се събраха зад камиона, за да приберат рампата, да покрият бомбената камера с брезента и да го вържат. След това камионът се понесе с рев на север по отцепената улица, с полицейски коли пред и зад него. Целият кортеж образуваше море от ярка пулсираща светлина. Насочи се към магистралата „Уест Сайд“, откъдето щеше да следва определения безопасен маршрут до полигона на Родмънс Нек, вероятно през Бронкс и по Северна 95-а улица или който там маршрут най-добре би предпазил колите, сградите и пешеходците от ударна вълна, биологична опасност, радиация или шрапнели, в случай че устройството експлодира по пътя и по някакъв начин камерата не успее да задържи взрива.
Лобо дойде и се качи отзад до Бентън. С него нахлу студен въздух.
— Наредих да пратят снимки на имейла ти — каза, докато затваряше вратата. — От охранителните камери.
Марино затрака по прикрепената към конзолата между предните седалки клавиатура. Картата на Уайт Плейнс се смени с екран, който искаше въвеждането на име и парола.
— Вашият куриер на „ФедЕкс“ има интересна татуировка — каза Лобо и се наведе напред. Дъвчеше дъвка и Скарпета усети дъх на канела. — Голяма, от лявата страна на врата, трудно се забелязва, защото е тъмнокож.
Марино отвори имейла и зареди прикачените файлове. Стопкадър от запис на охранителна камера изпълни екрана: мъж с шапка на „ФедЕкс“, който крачеше към бюрото на портиера.
Бентън се премести, за да вижда по-добре, и каза:
— Не. Нямам представа кой е. Не го познавам.
За Скарпета мъжът също бе непознат. Афроамериканец, с високи скули, брада и мустаци. Шапката на „ФедЕкс“ бе нахлупена ниско над очите му, скрити зад огледалните очила. Яката на черното му вълнено палто закриваше отчасти татуировката, която обхващаше лявата страна на врата му и стигаше до ухото — татуировка на човешки черепи. Скарпета преброи осем, но не можеше да види върху какво са струпани, различаваше само правия ръб на нещо.