— Можеш ли да я увеличиш? — Тя посочи татуировката и линията, която приличаше на ръб на кутия. Само с едно тракване върху клавиатурата снимката стана по-голяма. — Може би е ковчег. Черепи, струпани в ковчег. Което веднага ме кара да се запитам дали не е служил в Ирак или Афганистан. Черепи, скелети, скелети, излизащи от ковчези, надгробни камъни. С други думи, нещо в памет на загинали войници. Обикновено всеки череп символизира изгубен другар. Татуировки като тази станаха популярни през последните години.
— Можем да потърсим в КИЦ — каза Марино. — Ако този човек го има в базата данни, може би ще го открием по татуировката. Имаме цяла база данни с татуировки.
Острият аромат на канела се върна, напомняйки на Скарпета за пожари, за симфония от неочаквани миризми на места, изгорели до основи.
Лобо я докосна по рамото и каза:
— Значи нищо в него не ви се струва познато. Не ви напомня за нищо?
— Не — отвърна тя.
— Изглежда гадно копеле — добави Лобо.
— Портиерът, Рос, каза, че нищо у него не предизвиквало тревога.
— Да, така каза. — Лобо дъвчеше дъвката си. — Разбира се, трябва да имаме предвид, че той е започнал работа във вашата сграда, защото от предишната са го уволнили. Задето напуснал поста си зад бюрото. Поне беше честен за това. Разбира се, пропусна да спомене, че е бил обвинен в притежание на забранени вещества миналия март.
— Сигурни ли сме, че няма връзка между него и този с татуировката? — попита Бентън.
— Не сме сигурни в нищо — отвърна Лобо. — Само че този — посочи мъжа с татуирания врат — вероятно не е куриер на „ФедЕкс“, ако позволите да отбележа очевидното. Шапки като тази можеш да си купиш от eBay без никакъв проблем. Или да си направиш сам. Ами докато се връщахте от Си Ен Ен? — попита той Скарпета. — Видяхте ли някого? Някой да ви е привлякъл вниманието?
— Един бездомник спеше на някаква пейка. Само за това се сещам.
— Къде? — попита Бентън.
— Близо до площад „Колумб“. Точно там. — Скарпета се обърна и посочи с пръст.
Осъзна, че колите на спешните служби вече ги няма и зяпачите са се разотишли, халогенните лампи са угасени и на улицата отново цари относителна тъмнина. Скоро уличното движение щеше да бъде възобновено, жителите на сградата щяха да се приберат вътре, а пътните конуси, преградите и жълтата лента да изчезнат, сякаш нищо не се е случило. Тя не знаеше друг град, където овладяването на произшествията и възстановяването на обичайния ред на нещата да става толкова бързо. Това бе урокът от 11-и септември. Умение, придобито на ужасна цена.
— В момента там няма никой — каза Лобо. — Пейките са празни, но е нормално цялата тази суматоха да го е прогонила. И никой друг ли не привлече вниманието ви по пътя към вкъщи?
— Не.
— Просто понякога, когато хората оставят противообществени „подаръци“, обичат да стоят наблизо и да гледат, или се появяват впоследствие, за да видят какви щети или суматоха са причинили.
— Има ли други снимки? — попита Бентън.
Дъхът му облъхна ухото на Скарпета и раздвижи косата й.
Марино цъкна върху още два кадъра от видеозапис и те се появиха един до друг — снимки в цял ръст на мъжа с татуировката, вървящ през фоайето на сградата към бюрото на портиера и обратно към вратата.
— Няма униформа на „ФедЕкс“ — отбеляза Скарпета. — Просто тъмни панталони, черни ботуши и черно палто, закопчано до шията. И ръкавици. Струва ми се, че Рос беше прав — като че ли виждам от тях да се подава кожа, може да са подплатени със заешка кожа например.
— Но не забелязвате нищо, което да буди някакви спомени? — попита Лобо.
— Не и у мен — каза Бентън.
— Нито пък у мен — потвърди Скарпета.
— Е, който и да е този човек, той е или куриер, или подателят, и големият въпрос е сещате ли се за някой, който би искал да ви нарани или да ви сплаши? — продължи Лобо.
— Никой конкретно.
— А не конкретно?
— Не конкретно може да е всеки — каза Скарпета.
— Да сте получавали необичайни имейли от почитатели, съобщения, пратени до офиса ви в Масачузетс или тук? Или може би до Си Ен Ен?
— Не се сещам за нищо.
— Аз пък се сещам — каза Бентън. — Жената, която ти се обади в шоуто тази вечер, Доди.