Бяха се върнали в Мурано на следващия ден, за да си вземат скулптурата, след като тя бе бавно закалена в пещта, охладена и увита в мехурчест найлон. Скарпета я бе носила на ръка, беше я сложила в отделението за ръчен багаж на връщане от служебното пътуване, което изобщо не бе предназначено за удоволствия, само че Бентън я бе изненадал. Беше я помолил да се омъжи за него. Онези дни в Италия бяха станали, поне за нея, повече от паметни. Те представляваха въображаем храм, в който мислите й се оттегляха, когато бе весела и тъжна, и този храм й изглеждаше потъпкан и омърсен сега, докато оставяше стъклената скулптура обратно на черешовата масичка за кафе, където й бе мястото. Чувстваше се осквернена, сякаш се бе върнала и бе открила дома си обран, претършуван, място на престъпление. Закрачи насам-натам, търсеше нещо друго, което да не си е на мястото или да липсва, проверяваше мивките и сапуните, за да види кой си е мил ръцете или е пускал водата в тоалетната.
— Никой не е влизал в банята — заяви високо. Отвори прозорците в хола, за да се отърве от миризмата. — Усещам мириса на пакета. Сигурно и ти го усещаш.
— Нищо не усещам. — Бентън стоеше на входната врата, още по палто.
— Трябва да го усещаш — настоя тя. — Мирише на желязо. Не го ли подушваш?
— Не — каза той. — Може би миризмата е само в спомените ти. Пакета го няма вече. Отнесоха го и сме в безопасност.
— Това е, защото ти не си го пипал, а аз съм. Един такъв мирис, като на гъбички и метал — обясни тя. — Сякаш кожата ми е имала допир с железни йони.
Бентън много спокойно й напомни, че е носела ръкавици, докато е държала пакета с възможната бомба.
— Но той може да се е допрял до голата ми кожа между ръкавиците и маншетите, докато го държах. — Тя се приближи до него.
Пакетът бе оставил букет от миризми на китката й, зловещ парфюм, липидни прекиси от мазнините върху кожата, от потта, окислени от ензими, които причиняват корозия, разлагане. Като кръв, обясни тя. Да, миришеше като кръв.
— Както мирише кръвта, когато е размазана върху кожата — каза тя и вдигна китките си към Бентън.
Той ги подуши и каза:
— Нищо не усещам.
— Нещо на петролна основа, нещо химическо, не знам какво. Знам само, че ми мирише на ръжда. — Не можеше да млъкне. — В тази кутия има нещо лошо, много лошо. Радвам се, че ти не я докосна.
Отиде в кухнята и си изми ръцете чак до лактите с препарат за съдове, сякаш се дезинфекцираше преди операция. После изми със сапун масичката за кафе, където бе лежал пакетът. Мърмореше и се пенявеше, а Бентън стоеше мълчаливо отстрани и я гледаше, опитваше се да не й пречи да изпусне парата, опитваше се да се държи разбрано и разумно, но поведението му само я ядосваше повече.
— Можеше поне да реагираш някак — сопна се тя. — Или може би не те е грижа?
— Грижа ме е, и то много. — Той си свали палтото. — Не е справедливо да говориш по този начин. Разбирам колко е ужасно това.
— Не личи да те е грижа. Никога не съм можела да позная кога си загрижен. — Сякаш Бентън й бе оставил пакета с възможната бомба.
— По-добре ли ще се чувстваш, ако си изтърва нервите? — Спокойното му лице я гледаше.
— Ще си взема душ.
Тя се съблече ядосано, отиде в банята и натъпка дрехите си в торба за химическо чистене. Хвърли бельото си в коша за пране. Влезе под душа и пусна водата толкова гореща, колкото можеше да изтърпи. Парата натика миризмата по-дълбоко в носа й, в синусите й, миризмата на пакета, на огън и сяра. Горещината и сетивните й усещания предизвикаха нова поредица от спомени: Филаделфия, мрак, огнен ад, стълби, протягащи се към нощното небе, звуците на триони, режещи дупки в покрива, и вода, бликаща от маркучите със скорост хиляда и петстотин галона в минута, водно оръдие върху пожарната кола, предназначено за големи пожари като този.
Струи вода, издигащи се от пожарните около блока и овъгленият скелет на кола, усукан, с изгорели гуми. Стопен алуминий и стъкло, капки мед, ожулени стени и огъната стомана, напукано и изкривено дърво около счупените прозорци и тежък черен дим. Един електрически стълб приличаше на изгоряла кибритена клечка. Бяха й казали, че огънят е от онзи тип, който заблуждава пожарникарите, първо не много горещ, а после толкова горещ, че да ти свари мозъка. Тя газеше през мръсните локви с плуващи на повърхността им многоцветни петна бензин, фенерчетата пронизваха непрогледния мрак, чуваха се звуци от вода, капеща през пробитите с брадви квадратни дупки в покрива. Плътният въздух бе изпълнен с острия мирис на прегорял карамел, сладък и противен, докато я водеха към него, към каквото е останало от него. Много по-късно щяха да й кажат, че е бил мъртъв, когато пожарът е започнал, бил е подмамен там и застрелян.