— Той е продължил напред и ти също трябва да продължиш — продължи тя. — Искам това да свърши. Независимо какво трябва да направиш. Сложи му край. Недей само да се преструваш. Знам, че е така, макар и да не казвам нищо. Това засяга всички ни.
— Едно голямо щастливо семейство — рече Бентън.
— Точно това имах предвид. Твоята враждебност, твоята ревност. Искам да престанеш.
— Пийни си, ще се почувстваш по-добре.
— Сега усещам, че се държиш снизходително, и започвам да се ядосвам. — Гласът й отново трепереше.
— Не се държа снизходително, Кей — каза той тихо. — А ти вече си ядосана. Ядосана си от доста време.
— Държиш се снизходително и не съм ядосана от доста време. Не разбирам защо говориш така. Предизвикваш ме. — Не искаше да се карат, мразеше скандалите, но сама тласкаше нещата натам.
— Съжалявам, ако имаш чувството, че се държа снизходително. Господ ми е свидетел, че не е така. Не те обвинявам, че си ядосана. — Той отпиваше от питието си, взираше се в него, разклащаше бучките лед. — Последното, което бих искал, е да те предизвиквам.
— Проблемът е там, че ти всъщност не можеш да му простиш и определено не можеш да забравиш. Това ти е проблемът с Марино. Няма да му простиш и няма да забравиш, а и в крайна сметка какво ще промени това? Той направи каквото направи. Беше пиян, друсан и превъртял и направи нещо, което не трябваше. Да, направи го. Може би аз трябва да съм тази, която не прощава и не забравя. Та нали мен се опита да изнасили! Но това е в миналото. Той съжалява. Съжалява толкова много, че ме отбягва. Понякога по цели седмици нямам контакт с него. Винаги се държи изключително учтиво, когато е в близост до мен, в близост до нас, и е крайно търпелив, почти раболепен към теб, което прави нещата още по-неловки. Никога няма да преодолеем това, освен ако ти не го позволиш. От теб зависи.
— Вярно е, че не забравям — каза той мрачно.
— Не е съвсем справедливо, като се има предвид какво са принудени да простят и забравят някои от нас — каза тя. Бе толкова разстроена, че чак се плашеше. Имаше чувството, че може да експлодира като пакета, който бяха отнесли.
Лешниковите му очи се взираха внимателно в нея. Той седеше неподвижно, чакаше да види какво ще последва.
— Особено Марино. Особено Луси. Тайните, които ти ги принуди да пазят. За самата мен бе достатъчно лошо, но да ги караш да лъжат заради теб бе ужасно несправедливо към тях. Не че имам желание да ровя в миналото. — Обаче не можеше да се спре. Миналото се надигаше и бе на път да се излее от гърлото й. Тя преглътна, опитваше се да му попречи, да не му позволи да омърси живота им, съвместния им живот с Бентън.
Той я гледаше с неизмерима нежност и тъга, пот се събираше в ямката на гърлото му и се губеше в сребристите косми по гърдите му, стичаше се по корема му, попиваше в долнището на сивата памучна пижама, която тя му бе купила. Беше слаб и добре сложен, със стегнати мускули и гладка кожа, все още поразително красив. Банята приличаше на парник, влажна и топла от дългия душ, който не я бе накарал да се почувства по-чиста, нито по-малко глупава. Не можеше да отмие от себе си пакета със странния мирис, нито шоуто на Карли Криспин, нито таблото на Си Ен Ен, нито нищо, и се чувстваше безсилна.
— Е, нищо ли няма да кажеш? — Гласът й трепереше.
— Сама знаеш какво става с теб. — Той стана от столчето.
— Не искам да спорим. — Очите й се наливаха със сълзи. — Сигурно съм уморена. Това е. Уморена съм. Съжалявам.
— Обонятелната система е една от най-старите части на мозъка ни и праща информация, която управлява емоциите, паметта и поведението ни. — Той бе зад нея и я прихвана с ръце около кръста. И двамата гледаха в замъгленото огледало. — Отделните мирисни молекули стимулират всякакви видове рецептори. — Целуна я отзад по врата, прегърна я. — Горещ паваж. Петрол. Горящи кибритени клечки. Горяща човешка плът.
Взе нова хавлия и почна да бърше косата й.
— Не знам. Не съм сигурна — каза тя.
— Не е нужно да си сигурна. По-важно е какви чувства е пробудило у теб. Ето за това трябва да сме сигурни.
— Човекът, оставил пакета, постигна каквото е искал — каза тя. — Това е бомба, дори и да се окаже, че не е.
11.
Хеликоптерът „Бел 407“ на Луси висеше над пистата. Вятърът го блъскаше натам-насам като огромни ръце, докато тя чакаше от кулата да й дадат разрешение за кацане.
— Ето пак — каза тя на Бъргър, която седеше в седалката на помощник-пилота отляво, защото не бе от хората, които биха се качили отзад, ако имат избор. — Не мога да повярвам къде са сложили проклетата подвижна платформа.