Западната площадка на летището „Уестчестър“ бе претъпкана с паркирани самолети, вариращи от едномоторни и експериментални домашни модели до „Чалънджър“ от супер среден клас и бизнес самолет „Боинг“ за свръхдалечни полети. Луси се мъчеше да запази спокойствие. Вълнението и пилотирането бяха опасна комбинация, а на нея не й трябваше много, за да се ядоса. Беше избухлива, не можеше да обуздае нрава си и мразеше това, но мразенето на нещо не го кара да изчезне, така че гневът не я напускаше. След всичките й опити да се справи с него и някои хубави неща, които й се бяха случили, радостни неща, които улесняваха задачата й, сега гневът отново бе излязъл от торбата, може би по-неконтролируем от всякога, след като твърде дълго бе стоял без надзор и внимание. Но не и изчезнал. Тя само си бе мислила, че е изчезнал. „Няма човек, който да е по-интелигентен, по-надарен физически или по-обичан от теб — казваше леля й Кей. — Защо тогава си толкова бясна?“ Сега и Бъргър го казваше. Бъргър и Скарпета говореха по един и същ начин. Използваха еднакъв език, еднаква логика, сякаш предаваха на една и съща честота.
Изчисли най-добрия маршрут за подход към подвижната платформа, малка дървена хеликоптерна площадка на колела, паркирана прекалено близо до другите машини, а и тегличът бе насочен в неправилната посока. Най-добрият план бе да се снижи между крилата на двата самолета отляво — един „Лиърджет“ и един „Кинг Еър“. Те щяха да понесат въздушната струя от перката й по-добре от малките самолети. После щеше да се спусне точно над платформата, под по-остър ъгъл, отколкото би искала, и щеше да й се наложи да кацне при опашен вятър от двайсет и осем възела — при положение, че диспечерът от въздушния контрол изобщо й се обадеше. При толкова силен вятър трябваше да се притеснява да не се приземи тежко и изгорелите газове да навлязат в кабината. Бъргър щеше да се оплаче от газовете, да получи главоболие и повече нямаше да иска да лети с Луси. Още едно нещо, което нямаше да правят заедно.
— Нарочно го е направил — каза Луси по вътрешната връзка. Ръцете и краката й бяха напрегнати, тя стискаше здраво уредите и се бореше с хеликоптера, за да не му позволи да прави нищо друго, освен да виси на десетина метра над земята. — Ще му взема името и номера.
— Кулата няма нищо общо с паркирането на платформите — прозвуча гласът на Бъргър в слушалките й.
— Нали го чу? — Вниманието на Луси бе съсредоточено върху картината отвън. Тя оглеждаше тъмните силуети на гъсто струпаните машини, виждаше въжетата, които ги привързваха към земята — хлабаво навити, а оръфаните им краища плющяха в светлината на нейния прожектор с мощност двайсет милиона свещи. — Каза ми да използвам маршрут Ехо. И аз направих точно това, изобщо не съм се отклонявала от инструкциите му. Разиграва ме.
— Кулата си има по-важни грижи от това къде са паркирани подвижните платформи.
— Той може да прави каквото си иска.
— Остави. Не си заслужава. — Богатият тембър на гласа на Бъргър приличаше на първокласна твърда дървесина. От тропически дървета, махагон, тик. Красив, но неподатлив, и можеше да наранява.
— Когато той е дежурен, все има нещо. На лична основа е. — Луси продължаваше да държи хеликоптера във въздуха, загледана навън, като внимаваше вятърът да не я отнесе встрани.
— Няма значение. Остави. — Бъргър адвокатката.
Луси се чувстваше несправедливо обвинена, макар да не бе сигурна в какво. Имаше усещането, че я контролират и я съдят, без да знае защо. Леля й я караше да се чувства по същия начин. Всички я караха да се чувства по този начин. Макар Скарпета да твърдеше, че не се опитва да я контролира или съди, Луси винаги имаше чувството, че го прави. Скарпета и Бъргър нямаха голяма разлика в годините, бяха почти връстнички, от едно съвсем различно поколение. Цяла една цивилизация делеше Луси от тях. По-рано тя не смяташе, че това е проблем, даже напротив. Най-после бе открила някой, който да й вдъхва уважение, някой могъщ и преуспял, който никога не я отегчаваше.
Джейми Бъргър бе пленителна жена, с къса тъмнокафява коса и красиви черти, чистокръвна порода. Грижеше се добре за себе си и бе наистина зашеметяваща, а и адски умна. На Луси й харесваше как изглежда Бъргър, как се движи и се изразява, обожаваше начина, по който се облича, в костюми от рипсено кадифе и дочен плат, и политически некоректното й кожено палто. Още й бе трудно да повярва, че най-сетне притежава онова, което винаги е искала, винаги си е представяла. Не беше идеално. Беше много далеч от идеално и тя не разбираше какво е станало. Двете бяха заедно от близо година, но последните няколко седмици бяха ужасяващи.