Тя натисна бутона за предаване и каза по радиото:
— Хеликоптер найнър-лима-фокстрот чака разрешение.
След дълга пауза дразнещо спокойният глас отговори:
— Хеликоптер, заглушиха ви. Повторете искането.
— Хеликоптер найнър-лима-фокстрот чака разрешение — повтори троснато Луси, пусна бутона и каза на Бъргър по вътрешната връзка: — Не са ме заглушили. Чуваш ли някакъв друг полет точно в момента?
Бъргър не отговори и Луси не погледна към нея, не гледаше никъде другаде, освен през предното стъкло. Едно от хубавите неща на пилотирането бе, че не ти се налага да гледаш другите, ако си ядосан или обиден. Никое добро дело не остава ненаказано. Колко пъти й го бе повтарял Марино, само че използваше думата „услуга“, а не „дело“. Никоя услуга не остава ненаказана, така й казваше още откакто тя бе хлапе, а него го тормозеше нещо ужасно. В настоящия момент Луси имаше чувството, че Марино е единственият й приятел. Невероятно! Съвсем неотдавна искаше да му пусне куршум в главата, точно както бе направила с гнусния му син, беглец, издирван за убийство от Интерпол, докато онзи седеше в един стол в стая 511 на хотел „Радисън“ в Шчечин, Полша. Понякога Роко-младши изникваше ненадейно в ума й — потен, треперещ и с изцъклени очи, с разхвърляни около него мръсни подноси от храна, а въздухът бе натежал от миризмата на урината и изпражненията му. Молеше й се. А когато това не помогна, й предложи подкуп. След всичко, което бе причинил на невинни хора, молеше за втори шанс, за пощада и се опитваше да си откупи кожата.
Обаче никое добро дело не остава ненаказано и Луси не бе извършила добро дело. Нямаше такова намерение, защото ако проявеше великодушие и оставеше Роко жив, той щеше да убие своя баща полицай. Питър Роко Марино-младши толкова мразеше баща си, че бе променил името си на Каджиано. Освен това бе получил заповеди, имаше и прецизен хладнокръвен план как да очисти своя старец Марино по време на ежегодния му риболов в колибата на езерото Бъгс. Щеше да го направи да изглежда като взлом, при който нещата са взели злощастен обрат. Е, не се получи, Младши! Когато излезе от онзи хотел, с ехтящи от изстрела уши, Луси не изпитваше нищо друго, освен облекчение — е, може би не съвсем нищо. Това бе тема, по която с Марино не говореха. Тя бе убила сина му — добре обмислена екзекуция, която приличаше на самоубийство, подмолна операция; вършеше си работата, правеше онова, което е правилно. Но все пак това бе синът на Марино, единственото му дете, последната издънка от фамилното дърво, доколкото й бе известно.
Диспечерът отново се свърза с нея.
— Найнър-лима-фокстрот, останете в готовност.
„Шибан нещастник“. Луси си го представи как седи в тъмната контролна зала и се подсмихва, докато я гледа от върха на кулата си.
— Найнър-лима-фокстрот — потвърди тя, после се обърна към Бъргър: — Същото като миналия път. Ебава се с мен.
— Не се впрягай.
— Трябва да му взема телефонния номер. Ще го разбера кой е!
— Впрягаш се.
— Само да са ми изгубили колата или да са й направили нещо!
— Кулата няма нищо общо с паркирането.
— Дано имаш власт над катаджиите, защото ще карам с превишена скорост — каза Луси. — Не бива да закъсняваме.
— Това беше лоша идея. Трябваше да го направим друг път.
— Друг път нямаше да имаш рожден ден.
Нямаше да си позволи да се почувства наранена, не и докато се бореше със силния усукващ момент, страничният вятър шибаше опашката й и се опитваше да я завърти, а тя задържаше хеликоптера стабилен с помощта на педалите, като правеше малки корекции с лостовете за управление. Бъргър казваше истината: тя не бе искала да ходят до Върмонт за рождения й ден. Не че Луси не го знаеше. Стоеше сама пред камината и зяпаше навън към снега и светлините на Стоу, а Бъргър бе толкова отнесена и далечна, все едно се намираше някъде в Мексико. Като ръководител на Отдела за сексуални престъпления в Окръжната прокуратура на Ню Йорк, тя винаги надзираваше най-отвратителните случаи в петте градски общини, а само часове след изчезването на Хана Стар бе предположено, че е станала жертва на престъпление, може би сексуално. След три дни ровене Бъргър имаше съвсем различна теория — благодарение на Луси и компютърните й умения. А какво получи Луси за награда? Бъргър почти не можеше да мисли за друго. После пък трябваше да умре онази бегачка. Почивката — изненада, която Луси планираше от месеци, отиде по дяволите. Още едно наказано добро дело.