И какво? Остана да посръбва Шабли Гран Кру край камината, потънала в собствените си мрачни мисли, много мрачни мисли, страховити мисли за грешките, които бе допуснала — особено за грешката с Хана Стар. Не можеше да си прости за това, нито да се избави от спомена за него. Беше толкова бясна и изпълнена с омраза, че се чувстваше като болна, все едно страдаше от хронична умора или мионевралгия — някаква болест, която бе винаги с нея и я правеше нещастна. Но не разкриваше нищо. Бъргър не знаеше, не би могла да проумее какво става в нея. През дългите години на работа под прикритие за ФБР, АТО и участие в полувоенни и частни разследвания Луси се бе научила да контролира какво показва и какво крие; трябваше да се владее до съвършенство, защото и най-малкият тик или жест можеше да провали някой случай или да доведе до смъртта й.
Разбираше, че от етична гледна точка не би трябвало да се съгласява да извършва компютърното разследване по случая Хана Стар и със сигурност бе длъжна да се оттегли сега. Само че нямаше намерение да го прави, защото знаеше какво бе направила Хана, и то напълно умишлено. А Луси бе най-подходящият човек, който да се справи с това отвратително деяние. С Хана Стар я свързваше стара история, която се оказа далеч по-опустошителна, отколкото си бе мислела, преди да се заеме с издирването и възстановяването на електронните файлове и имейл кутиите на оная глезена кучка и да седи ден след ден и да чете имейлите, които влюбеният й съпруг Боби не спираше да праща. Сега вече нямаше да се откаже и никой не можеше да я принуди.
Висеше над жълтата линия, деляща пистата от зоната за маневриране, и слушаше как диспечерът насочва с объркани команди някакъв нещастен пилот на „Хокър“. Какво им ставаше на хората? Когато икономиката започна неконтролируемия си срив и сякаш целият свят се разпадаше, Луси предположи, че хората може би ще станат по-добри, както след 11-и септември. Ако не друго, когато човек се уплаши, се включва механизмът му за оцеляване. Шансовете за оцеляване са по-големи, ако се държиш цивилизовано и не се опитваш да вбесяваш всички без някаква реална полза за теб. А нямаше никаква реална полза в това, което въздушният диспечер причиняваше на нея и на останалите пилоти. Правеше го само защото бе напълно анонимен там горе в своята кула, проклетият му страхливец! Изкушаваше се да му спретне един хубав скандал, да отиде до кулата и да натисне бутона на интеркома до заключената външна врата. Все някой щеше да я пусне. Хората в кулата знаеха адски добре коя е. „Ох, стига вече — каза си. — Успокой се.“ Ако не друго, просто нямаше време за такива работи.
След като изключеше двигателя, нямаше да зарежда хеликоптера с гориво. Нямаше да чака цистерната. Това би отнело цяла вечност, а и както й бе тръгнало, цистерната можеше изобщо да не дойде. Щеше да заключи хеликоптера, да скочи в колата и да отпраши към Манхатън. Ако не ги забавеше нещо друго, трябваше да са в Гринич Вилидж, в нейния апартамент, до един и половина. Тоест точно навреме за срещата в два — среща, която нямаха шанс да уредят отново. Тя би могла да ги отведе до Хана Стар, чието изчезване бе завладяло нездравото въображение на обществото от деня преди Деня на благодарността, когато според твърденията я видели за последен път да се качва в онова жълто такси на Бароу стрийт. По ирония на съдбата това бе само на няколко пресечки от жилището на Луси и Бъргър го бе изтъквала неведнъж. „А ти си била вкъщи онази вечер. Жалко, че не си видяла нищо.“
— Хеликоптер найнър-лима-фокстрот — каза диспечерът по радиото. — Можете да продължите към рампата. Кацайте на собствен риск. Ако не познавате летището, трябва да ни уведомите.
— Найнър-лима-фокстрот, прието — каза Луси с онзи безизразен тон, който използваше, преди да очисти някого или да заплаши да го очисти. Подкара бавно хеликоптера напред.
Увисна над края на рампата и се спусна вертикално, за да кацне върху своята подвижна платформа, разположена между един хеликоптер „Робинсън“, който й напомняше за водно конче, и един самолет „Гълфстрийм“, който й напомняше за Хана Стар. Вятърът връхлетя откъм опашката й и изгорелите газове нахлуха в кабината.
— Ха, ако не познавате летището! — Луси изключи от скорост и спря предупредителния сигнал за ниски обороти. — Аз ли да не го познавам? Чу ли го? Опитва се да ме изкара некадърен пилот.
Бъргър мълчеше. Изгорелите газове воняха гадно.