— Всеки път го прави. — Луси посегна да изключи прекъсвачите над главата си. — Съжалявам за вонята. Добре ли си? Ей сега ще мине. Наистина съжалявам. — Трябваше да вдигне скандал на диспечера. Не биваше да оставя да му се размине.
Бъргър свали слушалките, отвори прозореца и подаде глава навън.
— Като отвориш прозореца, става по-кофти — каза Луси.
Май наистина трябваше да отиде до кулата, да се качи с асансьора и да му тегли една майна на тоя тъпанар, пред всичките му колеги.
Гледаше как се сменят секундите на електронния часовник — оставаха още петдесет и няколко — и нервността и гневът й растяха. Щеше да му разбере името на този проклет въздушен диспечер и хубавичко да го подреди. Какво му беше направила — на него или на някой друг, работещ тук? Винаги се държеше почтително, гледаше си работата, даваше добри бакшиши и си плащаше таксите. Още трийсет и една секунди. Не му знаеше името. Не го познаваше. Винаги се бе държала напълно професионално в разговорите по радиото, независимо колко груб беше този тип — а той беше груб винаги и с всички. Чудесно! Щом иска скандал, ще си го получи. Не знае с кого се е захванал!
Обади се по радиото в кулата и й отговори същият диспечер.
— Моля, дайте ми телефонния номер на началника си — каза Луси.
Той й го даде, защото нямаше друг избор. Такива бяха разпоредбите на ФАА. Тя го записа в пилотския си бележник. Нека се притеснява! Нека се поти! После се обади в сградата на летището и поиска да й докарат колата и да приберат хеликоптера в хангара. Зачуди се дали следващата неприятна изненада няма да е някаква повреда по ферарито й. Може би диспечерът се бе погрижил и за това. Изключи двигателя и за последен път спря предупредителния сигнал. Свали си слушалките и ги окачи на една кука.
— Излизам — каза Бъргър в тъмната миризлива пилотска кабина. — Не се карай с никого. Няма смисъл.
Луси посегна нагоре за спирачката на ротора и я дръпна.
— Изчакай да спра перките. И помни, че сме на платформата, а не на земята. Да не го забравиш, докато слизаш. Още няколко секунди.
Докато Луси довършваше изключването на системите, Бъргър откопча предпазните си ремъци. Луси се увери, че компресорът е на нула, и щракна лостчето на акумулатора. Слязоха. Луси взе багажа им и заключи хеликоптера. Бъргър не я изчака, а тръгна бързо между самолетите към служебната сграда, като заобикаляше прикрепващите въжета и после един камион за гориво. Слабичката й фигура, облечена в дълго визоново палто, се смали и изчезна. Луси познаваше процедурата: Бъргър щеше да се втурне в женската тоалетна, да изгълта четири хапчета „Адвил“ или едно „Зомиг“ и да си наплиска лицето със студена вода. При други обстоятелства нямаше да се качи веднага в колата, а щеше да отдели малко време, за да се съвземе, да се поразходи на чист въздух. Само че сега време нямаше.
Ако не се върнеха в апартамента на Луси до два през нощта, Хап Джъд щеше да се уплаши и да си тръгне и никога повече нямаше да се свърже с Бъргър. Той не бе от хората, които приемат каквито и да било извинения, и щеше да предположи, че са му свили номер. Че са го изиграли, че папараците го дебнат зад ъгъла — точно това щеше да си помисли, защото бе адски параноичен и адски гузен. Щеше да провали всичко. Щеше да си наеме адвокат, а дори и най-тъпият адвокат щеше да му каже да не говори и тогава щяха да изгубят най-обещаващата си следа. Хана Стар нямаше да бъде открита, нито скоро, нито никога, а тя заслужаваше да я открият, в името на истината и справедливостта — само че не справедливост за нея. Тя не заслужаваше да получи нещо, което отказваше на всички останали. Ама че майтап! Хората и представа си нямаха. Целият шибан свят я съжаляваше.
Луси никога не я бе съжалявала, но едва преди три седмици осъзна какво точно изпитва към Хана Стар. Когато съобщиха за изчезването й, Луси вече бе съвсем наясно какви поразии може да нанесе тази жена — и че всъщност вече ги е нанесла. Не знаеше само, че го е направила нарочно. Отдаваше го на лошия късмет, на пазара, на рухващата икономика, на лекомисления съвет на един лекомислен човек — услуга, която е била наказана, но нищо умишлено и злонамерено. Грешка. Грешка. Грешка. Хана Стар бе истински дявол. Беше зла. Ех, да бе обърнала по-голямо внимание на инстинктите си! Когато с Хана се срещнаха за първи път насаме във Флорида, предчувствието й не бе добро, не бе никак добро, чак сега го осъзнаваше. Макар че Хана бе любезна и мила, едва ли не флиртуваше с нея, имаше и нещо друго. Сега Луси го осъзнаваше, но тогава не бе искала да го осъзнае. Може би имаше нещо в начина, по който Хана гледаше мощните моторници, прелитащи с ужасен рев под балкона на лъскавия й апартамент в Маями Бийч, толкова шумни, че Луси едва чуваше собствените си думи. Алчност, нескрита алчност. И жажда за съперничество.