— Той те мислеше за Айнщайн. Хубавичък Айнщайн, само че мъжкарана. Обожаваше те — бе казала Хана на Луси преди няма и половин година.
Луси не знаеше дали я съблазнява, или й се подиграва. Не можеше да каже какво има предвид Хана, нито какво знае или предполага. Руп със сигурност бе добре запознат с живота на Луси. Тънки очила в златна рамка, рядка като мъх бяла коса и сиво-сини очи, дребен човек, облечен в спретнати костюми, също толкова честен, колкото и умен. Не даваше пет пари кой бърка в гащите на Луси, стига да не бърка в джобовете й, да не й вреди по някакъв начин. Руп разбираше защо жените обичат жени, защото и той самият ги обичаше; казваше, че от него би могла да излезе лесбийка, защото ако бил жена, щял да си пада по жени. Пък и какво значение имаше? Важното е какво изпитваш в сърцето си, така казваше. Винаги беше усмихнат. Мил, свестен човек. Бащата, който Луси никога не бе имала. Когато умря миналия май, по време на бизнес пътуване до Джорджия, от салмонелна инфекция, която го прегази като бетонобъркачка, Луси не можеше да повярва, беше съкрушена. Как можеше човек като Руп да бъде затрит от люти чушлета? Нима съществуването зависеше от шибаното решение да хапнеш нещо люто?
— Той ужасно ни липсва. Беше мой учител и най-добрият ми приятел. — Това бе миналия юни. Хана говореше, застанала на балкона, докато гледаше как покрай тях прелитат с рев моторници по един милион долара. — Ти се разбираше добре с него. Би могла да се разбираш още по-добре с мен.
Луси й благодари, но отказа, дори повече от веднъж. Не й харесваше мисълта да прехвърли целия си портфейл акции на Хана Стар. Бе отказала възможно по-учтиво. В този случай поне се бе доверила на усета си. Трябваше обаче да го слуша по-внимателно и за услугата. „Не го прави!“ Но тя го бе направила. Може би изпитваше нужда да впечатли Хана, защото усещаше конкуренция. Може би Хана бе бръкнала в раната й, защото бе достатъчно умна да я забележи. Като дете Луси бе изоставена от баща си и затова като голяма не й се искаше да бъде изоставена от Руп. Той бе управлявал финансите й още от първия ден и винаги бе почтен и загрижен за нея. Беше неин приятел. Би искал да й остави нещо специално, напускайки този живот, защото и тя бе специална за него.
— Той щеше да ти даде същия съвет, ако бе живял достатъчно дълго — бе казала Хана и бе погалила пръстите й, докато й връчваше визитна картичка със своя пищен подпис на гърба: „Бей Бридж Файнанс“ и телефонен номер.
— Ти му беше като дъщеря и той ме накара да обещая, че ще се грижа за теб — така каза Хана.
Как бе възможно да му е обещала такова нещо? Луси осъзна това прекалено късно. Той се беше разболял толкова бързо, че Хана нито го бе видяла, нито бе говорила с него преди смъртта му в Атланта. Луси си зададе този въпрос едва когато загубите й възлизаха на деветцифрена сума и сега вече бе уверена, че Хана не го е направила само заради значителната комисиона, която сигурно бе получила, за да подкара стадото богаташи към заколение. Тя просто искаше да нарани Луси, ей така, без никаква причина, да я осакати, да я направи слаба.
Въздушният диспечер нямаше откъде да знае за случилото се с финансите на Луси, не би могъл да има и най-малка представа за загубите и позора й. Просто тя бе прекалено неспокойна, свръхбдителна и се държеше ирационално, или както го наричаше Бъргър, патологично. Бе в лошо настроение, защото уикендът — изненада, който бе планирала в продължение на месеци, се оказа пълен провал, а Бъргър се държеше хладно и раздразнително, беше я отблъснала във всяко едно отношение. Беше я пренебрегнала и в градската къща, и при тръгването на Луси, а и после, в хеликоптера, нещата никак не се бяха подобрили. През първата половина от полета не говореше по никакви лични въпроси, а втората прекара в пращане на есемеси от джиесема на хеликоптера, заради Карли Криспин и жълтите таксита, и дявол знае още какво, и всеки знак на пренебрежение водеше косвено към проклетата Хана. Тя бе обсебила живота на Бъргър и бе отнела на Луси още нещо, този път нещо безценно.
Луси хвърли поглед към контролната кула. Стъклената зала на върха й грееше като фар. Представи си диспечера, своя враг, седнал пред радарен екран, да се взира в точките и кодовете, изобразяващи истински човешки същества в истински летателни апарати, които полагаха всички усилия да стигнат благополучно там, накъдето се бяха запътили, докато той лае заповеди и обиди. Гад мръсен! Трябваше да се скара с него. Трябваше да се скара с някого.