— Е, кой изкара подвижната ми платформа и я ориентира по посока на вятъра? — попита тя първия служител, когото зърна в сградата.
— Сигурна ли сте? — Беше мършав и пъпчив младеж в твърде голям комбинезон, от джобовете на куртката му стърчаха сигнални палки. Не искаше да я погледне в очите.
— Дали съм сигурна? — повтори тя, като че ли не беше чула добре.
— Искате ли да питате началника ми?
— Не, не искам да питам началника ти. За трети път през последните две седмици кацам тук с вятър в опашката, Ф. Дж. Рийд — прочете тя името му от табелката. — Знаеш ли какво означава това? Означава, че онзи, който изкарва платформата ми от хангара, я ориентира върху рампата с теглича обърнат точно в грешната посока — право по вятъра, за да се приземя с вятър в опашката.
— Не съм аз. Аз никога не бих оринтирал нещо по вятъра.
— Ентирал.
— Ъ?
— Ориентирал. Също както в Ориента — каза Луси. — Разбираш ли нещо от аеродинамика, Ф. Дж. Рийд? Самолетите, а също и хеликоптерите, излитат и кацат срещу вятъра, а не с вятър, духащ в задника им. Страничният вятър също е гадна работа. Защо ли? Защото скоростта на вятъра е равна на скоростта във въздуха минус скоростта на земята, а посоката на вятъра променя траекторията на полета, прецаква ъгъла на заход. Когато при излитане не си срещу вятъра, по-трудно ще достигнеш нужната подемна сила. Когато кацаш, можеш да се приземиш тежко, даже да се разбиеш, мамка му. Кой беше диспечерът, с когото говорих? Ти познаваш хората в кулата, нали, Ф. Дж. Рийд?
— Ми… всъщност никого в кулата не познавам.
— Нима?
— Да, госпожо. Вие сте с черния хеликоптер, оня с приборите за нощно виждане. Прилича малко на тези на Службата за вътрешна безопасност. Но щях да знам, ако сте от тях. Ние знаем кой каца и излита оттук.
Луси беше сигурна, че точно този идиот е изкарал платформата й и нарочно я е обърнал по посока на вятъра, защото мръсникът в контролната кула му е наредил така или най-малкото го е подкокоросал да се заяжда с нея, да я прави на глупачка и да я унижава.
— Благодаря ти. Разбрах каквото ме интересуваше — рече тя.
Отдалечи се от него и в същия момент Бъргър излезе от тоалетната, като закопчаваше визоновото си палто. Личеше, че си е мила лицето, че го е наплискала обилно със студена вода. На нея не й трябваше много, за да получи онова, което наричаше „гадно главоболие“, а Луси му викаше мигрена. Двете излязоха от служебната сграда и се качиха във ферарито. Дванайсетцилиндровият двигател ръмжеше силно, докато Луси прокара лъча на фенерчето си по червената боя, тъмна като първокласно червено вино — търсеше и най-мъничката следа от злодеяние. Провери гумите и надникна в багажника, преди да подреди багажа там. После се пъхна зад волана от въглеродни влакна, огледа таблото, като обърна специално внимание на километража, и провери радиото, за да се увери, че е на същата станция, на която го е оставила, което показваше, че никой не е изкарвал ферарито й за разходка, докато двете с Бъргър ги нямаше, или, по думите на Бъргър, бяха „заседнали в Стоу“. Луси се сети за имейла от Марино, но не го потърси. Не се нуждаеше от неговата помощ в навигацията, независимо каква част от уличното движение бе отклонено или колко пътища бяха затворени. Трябваше обаче да позвъни на леля си.
— Онзи не получи нищо — каза Бъргър.
Профилът й изглеждаше прелестен в полумрака.
— Ще си го получи, само да го пипна — отвърна Луси и включи на първа.
— Имах предвид бакшиш. Не дадох бакшиш на човека, който докара колата.
— Никакви бакшиши! Тук нещо не е наред. Докато не разбера какво е, вече няма да съм любезна. Ти как си?
— Добре съм.
— Марино казва, че някаква бивша пациентка на Бентън оставила пакет в сградата на леля ми. Наложило се да повикат сапьорите. Сега пакетът е на Родмънс Нек.
— Ето защо никога не си взимам отпуски. Само да се махна и виж какво става.
— Казва се Доди Ходж и според Марино може да има някаква връзка с Хап Джъд. Щял да я провери през КИЦ.
— Ти попадала ли си на нещо за нея? След толкова ровене из данните бих предположила, че ще попаднеш, ако има нещо.
— За първи път я чувам — каза Луси. — Трябва да питаме Хап за нея, да разберем дали я познава. Никак не ми харесва мисълта, че този задник вероятно е свързан с някой, който може да е оставил пакет за леля ми.
— Рано е да правим такава връзка.
— Марино е затънал до ушите в лайна. Каза ми да ти го предам.