— Ако скочи, изобщо няма да стигне до водата — каза Марино от своя ергономичен стол пред един работен терминал, където седеше заедно с помощника си, аналитика Петровски. — Божичко. Ще уцели шибания мост. Къде му е бил умът, като е тръгнал да се катери по въжетата? Да не е искал да падне върху някоя кола? Да отнесе със себе си някой нещастен копелдак, тръгнал да си върши работите със своя „Мини Купър“.
— Хората в неговото умствено състояние не мислят. — Петровски, детектив на трийсет и няколко, с тежкарски костюм и вратовръзка, не се интересуваше особено какво става на моста „Джордж Вашингтон“ малко преди два след полунощ.
Той бе зает да въвежда ключови думи във формуляра за татуировки. „In vino“, „veritas“ и „In vino Veritas“, както и „кости“, „черепи“, а сега и „ковчег“. Пясъчният часовник се въртеше като параден жезъл близо до кадъра на мъжа с шапка на „ФедЕкс“ и сателитния образ на сградата на Скарпета. Върху плоския екран самоубиецът размишляваше, стиснал въжетата, приличаше на умопобъркан акробат на трапец. Всеки момент вятърът щеше да го откъсне, и край.
— Не разполагаме с нищо, което да ни помогне особено в търсенето — каза Петровски.
— Да, каза ми го вече — изсумтя Марино.
Не можеше да види добре лицето на самоубиеца, но може би нямаше и нужда. Може би това чувство му бе познато. Човекът просто най-сетне си бе казал: „Майната му!“. Въпросът беше какво точно е имал предвид. Тази нощ той или щеше да умре, или да остане в своя жив ад, така че какво бе имал предвид, като се беше качил на северната кула на моста? Дали беше смятал да се убие, или просто да направи една демонстрация, защото е бил бесен? Марино се опита да определи социално-икономическото му положение по външния му вид. Трудно бе да се каже. Торбести панталони, без чорапи, някакви маратонки, тъмно яке, без ръкавици. Може би имаше метален часовник. Малко мърляв на вид и плешив. Вероятно бе загубил парите си, работата си, жена си, а може би и трите. Марино знаеше как се чувства този човек. Бе почти сигурен, че знае. Преди около година и половина се бе чувствал по същия начин, минаваше му през ума да се хвърли от някой мост, беше на косъм от това да разбие перилата с пикапа си и да се гмурне на десетки метри дълбочина в река Купър в Чарлстън.
— Нямаме адрес, освен местожителството на жертвата — добави Петровски.
Имаше предвид Скарпета. Тя беше потърпевшата, но Марино се сепна, щом чу да я наричат „жертва“.
— Татуировката е уникална. Това е най-доброто, с което разполагаме. — Марино гледаше самоубиеца, вкопчен във въжетата високо над горното платно на моста, високо над черната бездна на река Хъдсън. — За бога, не му светете с проклетите прожектори в очите. Колко милиона свещи са това? Ръцете му сигурно са изтръпнали. Имате ли представа колко студени са тези въжета? Пич, направи си услуга и следващия път налапай пистолета. Или изгълтай шишенце с лекарства.
Не можеше да не мисли за себе си, за Южна Каролина, за най-черния период от живота си. Бе искал да умре. Бе заслужавал да умре. Все още не бе сто процента сигурен защо не го направи, защо не се озова в телевизионните новини като този беден копелдак на моста. Представяше си ченгета и пожарникари, водолазен екип, който вади пикапа му от река Купър с него вътре. Този свят бе толкова отвратителен, толкова несправедлив към всички, но когато си съвсем отчаян и превъртял, не мислиш кое е справедливо. Подпухнал от разложението удавник, издут от газове и позеленял, очите му изпъкнали като на жаба, устните, ушите, а може би и пишката му изгризани от раци и риби.
Най-голямото наказание би било да изглеждаш по този отвратителен начин, да смърдиш така, че на хората да им се драйфа, да представляваш един шибан ужас върху масата на докторката. Той щеше да е неин случай, защото офисът й в Чарлстън бе единствен в града. Тя щеше да направи аутопсията му. Изключено беше да накара да го транспортират на стотици километри, изключено бе да повика и друг съдебен патолог. Щеше да се заеме с него лично. Марино бе абсолютно сигурен в това. И по-рано я бе виждал да прави аутопсии на хора, които е познавала: слагаше кърпа върху лицата им и се стараеше чаршафът да покрива колкото се може по-голяма част от голите им трупове, от уважение. Защото тя бе най-добрата, която можеше да се погрижи за тях, и го знаеше.