— Не е задължително да е уникална и вероятно я няма в никоя база данни — продължи Петровски.
— Кое?
— Татуировката. Що се отнася до физическото описание, то може да включва близо половината град. — За Петровски самоубиецът на плоския екран все едно беше филм, който вече е гледал, и той почти не обръщаше глава натам. — Чернокож мъж между двайсет и пет и четирийсет и пет години, с ръст между метър и седемдесет и метър и деветдесет. Няма телефон, няма адрес, няма регистрационен номер — нищо, по което да търсим. На този етап не мога да направя кой знае какво. — Като че ли Марино изобщо не биваше да идва на осмия етаж на полицейското управление и да безпокои аналитик на КИЦ за такива дреболии.
Така си беше. Марино би могъл първо да се обади и да попита. Но бе по-добре да се появи с диск в ръка. Както казваше майка му: „Пъхни крак през вратата, Пийт. Пъхни крак през вратата“.
Кракът на самоубиеца се хлъзна по едно въже, но той успя да се задържи.
— Опала! — рече Марино на плоския екран и разсеяно се зачуди дали като си бе помислил за „крак“, не бе накарал крака на самоубиеца да се раздвижи.
Петровски проследи погледа му и отбеляза:
— Качат ли се горе, си променят решението. Винаги така става.
— Ако наистина искаш да сложиш край на живота си, защо ще се подлагаш на всичко това? Защо ще си променяш решението? — Марино започваше да изпитва презрение към самоубиеца, започваше да се ядосва. — Ако питаш мен, това са глупости. Хаховци като тоя искат да им се обърне внимание, да ги дават по телевизията, искат да си отмъстят на някого, или с други думи, искат нещо повече от това да умрат.
На горното платно на моста имаше задръстване, дори в този час, а полицията бе оградила участъка точно под самоубиеца и в момента поставяше там въздушна възглавница. Някакъв парламентьор се опитваше да убеди мъжа да се откаже, а други ченгета се катереха по кулата, за да се приближат до него. Всички рискуваха живота си заради човек, който пет пари не даваше, човек, който бе казал „Майната му!“, каквото и да значеше това. Звукът бе изключен и Марино не можеше да чуе какво се говори, пък и не му трябваше, защото това не бе негов случай, нямаше нищо общо с него и той не биваше да му обръща особено внимание. Но когато бе в КИЦ, винаги се отплесваше, защото тук храната за сетивата бе хем прекалено много, хем недостатъчно. Наоколо бе пълно с какви ли не изображения, разхвърляни по стените, но нямаше прозорци, само сини акустични панели, криви редици работни терминали с двойни екрани и сив килим.
Само когато щорите на съседната конферентна зала бяха вдигнати — а сега не бяха — Марино получаваше някакъв ориентир, изглед към Бруклинския мост, презвитерианската църква, сградата на работническия профсъюз, стария небостъргач Улуърт Билдинг. Ню Йорк, какъвто го помнеше от времето, когато започваше работа в тукашното полицейско управление и бе просто един никой от Байон, който се бе отказал от бокса, беше се отказал да пребива хората и бе решил вместо това да им помага. Не знаеше със сигурност защо. Не знаеше как стана така, че изобщо напусна Ню Йорк и се озова в Ричмънд, Вирджиния, в началото на осемдесетте. Тогава му се струваше, че просто един ден се е събудил и е открил, че е най-знаменитият детектив в бившата столица на Конфедерацията. Място с добър жизнен стандарт, подходящо за отглеждане на семейство. Както искаше Дорис. Вероятно това бе причината.
Пълни глупости! Единственото им дете, Роко, ги напусна, забърка се в организирана престъпност и сега бе мъртъв, а Дорис избяга с оня продавач на коли и беше все едно мъртва, а по времето, когато Марино работеше в Ричмънд, броят на убийствата на глава от населението бе сред най-високите в Съединените щати. Ричмънд бе спирка на търговците на наркотици по междущатска магистрала 95 между Ню Йорк и Маями и гадовете въртяха там бизнес пътьом, защото благодарение на няколко федерални проекта за изграждане на жилища имаше клиентска база. Плантации и робство. И последиците не закъсняха. Ричмънд бе добро място за търговия с наркотици и за убиване на хора, защото ченгетата бяха тъпи, така се говореше на улицата и по целия наркоканал на Източното крайбрежие. Навремето това адски обиждаше Марино. Но вече не. Беше толкова отдавна, а и каква полза му бе донесло да приема нещата лично, когато те не бяха лични. Повечето неща бяха случайни.