— Тия от ОБР ще побеснеят — бе обобщението на Петровски за ситуацията. — Мразят да ги прецакват в последния момент.
— Защо не пратиш тази снимка с татуировката на ФБР — каза Марино, загледан в образа на фалшивия куриер на стената, — а ние да опитаме няколко други търсения? „ФедЕкс“. Може би „униформа ФедЕкс“, „шапка ФедЕкс“. Всичко „ФедЕкс“.
— Това можем да го направим. — Петровски започна да пише на клавиатурата.
Въртящият се пясъчен часовник отново се появи на видеостената. Марино забеляза, че плоският екран е почернял, предаването на картина от полицейския хеликоптер бе спряло, след като самоубиецът вече бе мъртъв. Изведнъж му хрумна защо онзи му се беше сторил познат: приличаше на един актьор, от кой филм беше? Шефът на полицията, дето се бе забъркал с една проститутка. Кой беше филмът, по дяволите? Не можеше да се сети за заглавието. Напоследък май често му се случваше.
— Гледал ли си оня филм с Дани де Вито и Бет Мидлър? Как се казваше, да го вземат мътните? — рече той.
— Нямам представа. — Петровски гледаше пясъчния часовник и ободрителното съобщение „Вашата заявка се обработва“. — Какво общо има някакъв филм с цялата работа?
— Всичко има общо с нещо. Мислех, че това е смисълът на тази дупка. — Марино посочи голямата синя зала.
„Намерени единайсет резултата“.
— Това вече е друго — каза Марино. — Не мога да повярвам, че някога мразех компютрите. И скапаняците, които работят на тях.
Едно време наистина ги мразеше и с удоволствие се присмиваше на хората, които работеха с компютри. Но вече не. Беше свикнал да открива жизненоважна информация чрез така наречения „анализ на връзките“ и да я предава по електронен път почти мигновено. Беше започнало да му харесва да пристигне на местопроизшествието, за да разследва някакъв инцидент или да разговаря с човека, подал оплакване, и вече да знае какво е направил заподозреният в миналото и на кого го е направил, как изглежда, с кого дружи, кои са роднините му и дали е опасен за себе си и за околните. „Това е един прекрасен нов свят“, често казваше Марино, цитирайки заглавието на книга, която не беше чел, но може би щеше да прочете някога.
Петровски изкара резултатите на видеостената. Доклади за нападения, кражби, едно изнасилване и две стрелби, в които „ФедЕкс“ се споменаваше във връзка или с откраднати пратки, или с произнесени реплики, или с месторабота, или — в един от случаите — със смъртоносно нападение на питбул. Нищо от данните в тези доклади не изглеждаше полезно, докато Марино не видя пред себе си призовка за Транспортния съд от първи август тази година, грейнала огромна върху видеостената. Прочете фамилията, малкото име, адреса в Еджуотър, Ню Джърси, пола, расата, височината и теглото.
— Брей, я виж ти кой изскочи. Тъкмо щях да те карам след това да търсиш нея — каза той, докато четеше подробностите за нарушението.
„Обектът беше забелязан да се качва на транзитен автобус на ъгъла на Южния булевард и Източна 149-а улица в 11:30 часа, след което започна спор с друг пътник, като твърдеше, че й е заел мястото. Развика му се. Когато като полицай се приближих и й казах да престане да крещи и да седне, тя заяви: «Я се прати по дяволите с „ФедЕкс“. Нищо не съм направила. Тоя тип е един невъзпитан грубиян».“
— Съмнявам се тази жена да има татуировка с черепи — обади се иронично Петровски. — Не мисля, че е твоят мъж с пакета.
— Не е за вярване, да го еба — рече Марино. — Ще ми го разпечаташ ли?
— Трябва да преброиш по колко пъти на ден казваш „еба“ или „шибан“. В моята къща това би ти струвало много монети по четвърт долар.
— Доди Ходж — каза Марино. — Шибаната откачалка, която се обади на Си Ен Ен.
13.
Агенцията на Луси за компютърна криминалистика „Кънекшънс“ се намираше в сградата, където живееше — бивш склад на компания за сапуни и свещи от деветнайсети век, разположен на Бароу стрийт в Гринич Вилидж, или технически погледнато Фар Уест Вилидж. Двуетажната тухлена къща със заоблени сводове на прозорците бе регистрирана като историческа забележителност, както и съседната сграда, в която едно време се бе помещавала фирма за карети под наем и която Луси бе купила миналата пролет, за да я използва като гараж.
Луси бе истинска мечта за всяка комисия за опазване на културното наследство, защото нямаше и най-малък интерес да променя вида на сградите, с изключение на педантичното добавяне на модерна техника, която да задоволява необичайните й компютърни нужди. Още по-важна за всяка нестопанска организация бе нейната филантропия, в която не липсваше и лична изгода — не че Джейми Бъргър изобщо вярваше в чистотата на алтруистичните мотиви, ни най-малко. Нямаше представа колко пари е дарила Луси, за да си осигури благоразположението на определени хора, а би трябвало да има, и това я безпокоеше. Луси не биваше да крие нищо от нея, но го правеше и през последните седмици Бъргър бе започнала да се тревожи за връзката им — чувство, много по-различно от досегашните й опасения.