— Може би трябва да си го татуираш на ръката. — Луси вдигна ръка и показа дланта си. — Като подсказка. Актьорите обичат подсказките. „Зависи“. — Тя се престори, че чете нещо, написано на дланта й. — Направи си татуировка, на която пише „Зависи“, и я поглеждай всеки път, когато се каниш да излъжеш.
— Не ми трябват подсказки и не лъжа — отвърна Хап Джъд, като запази самообладание. — Хората говорят какво ли не и не е задължително това да означава, че са направили нещо лошо.
— Разбирам — каза Бъргър. Искаше й се Марино да побърза. Къде се бавеше, по дяволите? — Значи това, което сте имали предвид в бара този понеделник вечерта, на петнайсети декември, зависи от начина, по който някой — в случая аз — ще изтълкува думите ви към Ерик Мендър. Ако сте му казали, че разбирате как човек може да прояви любопитство към деветнайсетгодишна девойка в кома и да иска да я види гола, а може би и да я докосва по сексуален начин, то всичко е въпрос на тълкувание. Опитвам се да разбера как може да се изтълкува подобна забележка, така че да не изглежда силно обезпокоителна.
— Господи, точно това се опитвам да ви обясня. Тълкуванието. Това не е… Не е каквото си мислите. Снимката й беше по всички новини. А тогава аз работех там, просто се случи да работя в болницата, където беше тя — каза Джъд вече не толкова самоуверено. — Добре де, бях любопитен. Всички хора са любопитни, ако ще си говорим честно. Аз си вадя прехраната с това, че съм любопитен, че се интересувам от всякакви неща. Това не значи, че съм направил нещо.
Хап Джъд не приличаше на кинозвезда. Не приличаше на човек, който би получил роли в такива високобюджетни продукции като „Томб Райдър“ или „Батман“. Бъргър не можеше да се отърве от тази мисъл, докато седеше срещу него, от другата страна на стоманената съвещателна маса в дома на Луси, който приличаше на плевня с голите си греди и дъсчения под с цвят на тютюн; върху бюрата нямаше никакви документи, но имаше компютърни екрани, които в момента бяха в режим на сън. Хап Джъд бе среден на ръст и жилав, почти кльощав, със съвсем обикновена кафява коса и очи; лицето му бе съвършено като на Капитан Америка, но безизразно — от онези лица, които изглеждат добре на кино, но на живо не са особено впечатляващи. Ако й беше съсед, Бъргър би го описала като „добре изглеждащ“. Ако трябваше да му измисли прякор, щеше да е Хапльо, защото в него имаше някаква тъжна тъпота и безразсъдство, което Луси не бе забелязала, или може би беше и точно затова го измъчваше. През последния половин час го тормозеше по начин, който будеше големи притеснения у Бъргър. Къде, по дяволите, бе Марино? Досега трябваше да е тук. Той би трябвало да помага при разпита, а не Луси. Тя бе прехвърлила всякакви граници, държеше се така, сякаш има нещо лично против Джъд, някакви стари взаимоотношения. Може пък и да имаше. Луси бе познавала Руп Стар.
— Само защото уж съм разправял разни работи на някакъв непознат в бара, не значи, че съм направил нещо. — Джъд го казваше може би за десети път. — Запитайте се защо ще говоря за нещо, което съм направил.
— Не питам себе си, а теб — каза Луси, впила лазерния си поглед в очите му.
— Казах ви каквото знам.
— Казваш ни онова, което искаш да чуем — тросна се Луси, преди Бъргър да успее да се намеси.
— Не помня всичко. Бях пил. Аз съм зает човек, имам цял куп неща на главата. Неизбежно е да забравям някои работи — каза Джъд. — Ти не си следовател! Защо тя говори с мен като следовател? — обърна се той към Бъргър. — Дори не си истинско ченге, а просто някаква помощничка или нещо такова — каза на Луси. — Коя си ти, по дяволите, че да ми задаваш всички тези въпроси и да ме обвиняваш?
— Помниш достатъчно, за да твърдиш, че не си направил нищо. — Луси не изпитваше нужда да се оправдава, бе уверена в себе си, тук, на своята съвещателна маса, в своя дом, с отворен пред нея компютър с карта на екрана, разграфено изображение на някакъв район, който Бъргър не можеше да различи. — Помниш достатъчно, за да променяш историята си — добави Луси.