— Нищо не променям. Не помня онази нощ, когато и да е било това — отвърна Джъд на Луси, като гледаше към Бъргър, сякаш тя можеше да го спаси. — Какво искате от мен, по дяволите?
Луси трябваше да спре. Бъргър й бе пратила достатъчно сигнали, но тя ги пренебрегваше, а всъщност изобщо не трябваше да говори с Хап, освен ако Бъргър изрично не я помоли да обясни някои подробности, свързани с компютърните разследвания, до което още не бяха стигнали. Къде се губеше Марино? Луси се правеше на него, заемаше мястото му и у Бъргър се зараждаха съмнения, които по-рано не й бяха хрумвали, може би защото вече знаеше достатъчно и й се струваше почти непоносимо да се съмнява повече в Луси. Луси не бе искрена. Познаваше Руп Стар, а не го бе споменала на Бъргър. Луси си имаше собствени мотиви и не бе прокурор, даже вече не бе представител на закона, и смяташе, че няма какво да губи.
А Бъргър имаше да губи много неща. Не искаше някаква знаменитост да накърни репутацията й. Тя вече бе понесла предостатъчно щети, все несправедливо нанесени. А връзката й с Луси никак не бе подобрила нещата. Божичко, даже напротив. Злостни клюки и груби коментари по интернет. Мъжемразката, еврейската лесбийка Бъргър бе стигнала до челната десетка в списъка от хора за убиване на неонацистите, бяха публикували адреса й и друга лична информация с надеждата, че някой ще направи каквото трябва. След това дойде редът на християните евангелисти, които й напомниха да си стяга багажа за еднопосочно пътуване до ада. Бъргър никога не си бе представяла, че е толкова трудно и изтощително да бъде честна — да се показва с Луси на обществени места, да не се крие и да не лъже — и това я бе наранило дълбоко. И за какво? За да бъде измамена. Докъде щеше да стигне това, кога щеше да свърши? „Ще свърши, не се тревожи. Ще свърши“, повтаряше си тя непрекъснато. Някой ден щяха да си поговорят и Луси да й обясни, и всичко щеше да е наред. Луси щеше да й каже за Руп.
— Искаме от теб истината — успя да каже Бъргър, преди Луси да му се е нахвърлила отново. — Нещата са много сериозни. Не си играем игрички.
— Не знам защо съм тук. Нищо не съм направил — каза Хап Джъд и изражението в очите му не й хареса.
Той се взираше нахално в нея, оглеждаше я от глава до пети, знаеше какъв ефект оказва това върху Луси. Бе наясно какво прави, държеше се предизвикателно и понякога Бъргър усещаше, че те двете го развеселяват.
— Имам много силно предчувствие, че ще пратим някого в затвора — каза тя.
— Нищо не съм направил!
Може би да, може би не, но пък не беше и особено отзивчив. Бъргър го бе чакала почти три седмици да реши да им помогне. Три седмици бяха много време, когато някой е изчезнал, може би отвлечен, може би мъртъв, или, по-вероятно, зает да си изгражда нова самоличност в Южна Америка, на островите Фиджи, в Австралия или един дявол знае къде.
— Това не е най-лошото — каза му Луси. Зелените й очи не трепваха, късата й коса грееше златисточервена в светлината на лампата. Беше готова отново да се нахвърли върху него като някаква екзотична котка. — Не мога дори да си представя какво ще направят съкилийниците ти с извратен шибаняк като теб. — Затрака по клавиатурата, в момента бе влязла в имейла си.
— Знаете ли какво? За малко изобщо да не дойда. Не можете да повярвате колко малко ми трябваше да не дойда — каза Джъд на Бъргър. Споменаването на затвора бе оказало ефект върху него. Вече не бе толкова самодоволен. Не зяпаше гърдите й. — И ето какво получавам — продължи той, вече без помен от надменност. — Нямам намерение да седя тук и да ви слушам шибаните глупости.
Но не понечи да стане от стола. Кракът му в избелял дочен панталон подскачаше нервно, под мишниците на торбестата му бяла риза бяха избили петна пот. Бъргър виждаше как се движи гръдният му кош, едно необичайно сребърно кръстче на кожена връвчица помръдваше под белия памучен плат при всяко плитко вдишване. Ръцете му се бяха впили в подлакътниците на стола и на едната блестеше тежък пръстен със сребърен череп, мускулите му бяха напрегнати, вените на врата му — издути. Той просто не бе в състояние да стане и да се измъкне точно сега, също както не би могъл да отклони поглед от влакове, които ще се сблъскат всеки момент.
— Помниш ли Джефри Дамър? — каза Луси, без да вдига поглед, докато пишеше на компютъра. — Помниш ли какво се случи с този извратен шибаняк? Какво му направиха съкилийниците? Пребиха го до смърт с дръжка от метла, а може да са му правили и други работи с тая дръжка. Той си падаше по същите скапани извращения като теб.