— Барът на Кристофър стрийт — насочи го отново Бъргър, недоволна, че Доди Ходж не е свързана с нещо значимо, и раздразнена, че Марино я бе прекъснал по време на разпита на човек, към когото започваше да питае силна неприязън.
— Не можете да докажете нищо. — Предизвикателното му държане се бе върнало.
— Ако наистина мислите, че не можем да докажем нищо, защо си направихте труда да идвате?
— Особено щом казваш, че за малко нямало да дойдеш — прекъсна я Луси, без да спира да работи на лаптопа си. Пишеше имейли и разглеждаше карти.
— За да ви сътруднича — каза Джъд на Бъргър. — Тук съм, за да ви сътруднича.
— Разбирам. Не можахте обаче да вмъкнете сътрудничеството в графика си преди три седмици, когато за първи път ми привлякохте вниманието и многократно се опитах да се свържа с вас.
— Бях в Ел Ей.
— Ах, да, забравих. В Ел Ей нямат телефони.
— Бях затънал до гуша в работа, а и съобщенията, които получих, бяха неясни. Не разбрах нищо.
— Добре, значи сега вече разбирате и сте решили да сътрудничите — каза Бъргър. — Тогава нека да поговорим за малкия ви инцидент миналия понеделник, или по-точно за онова, което е станало, след като сте напуснали „Стоунуол Ин“ на Кристофър стрийт 53 късно вечерта. Излезли сте заедно с онова момче, което сте срещнали там, Ерик. Помните ли Ерик? Хлапакът, с когото пушихте трева? Хлапакът, с когото разговаряхте толкова открито?
— Бяхме напушени.
— Да, когато са напушени, хората казват разни работи. Вие сте се напушили и сте му разказали някаква „шантава история“, думите са негови, за случилото се в болница „Парк Дженеръл“ в Харлем — каза Бъргър.
Лежаха голи под пухения юрган, без да могат да заспят, сгушени един в друг и загледани през прозореца. Пейзажът на Манхатън не можеше да се сравнява с океана или със Скалистите планини, или с руините на Рим, но бе гледка, която обичаха, и вдигаха щорите нощем, след като угасяха лампите.
Бентън погали голата кожа на Скарпета, брадичката му бе върху главата й. Целуна я по врата, по ушите и тя усети хлад върху кожата си там, където я бяха докоснали устните му. Гърдите му бяха притиснати към гърба й и тя усещаше бавното биене на сърцето му.
— Никога не те питам за пациентите ти — каза тя.
— Явно не успявам да те разсея достатъчно, щом мислиш за пациентите ми — прошепна Бентън в ухото й.
Тя придърпа ръцете му около себе си и целуна дланите му.
— Може да започнеш да ме разсейваш пак след няколко минути. Бих искала да повдигна един хипотетичен въпрос.
— Това е твое право. Изненадвам се, че имаш само един.
— Как би могъл човек като твоята бивша пациентка да знае къде живеем? Не намеквам, че тя е оставила пакета. — Скарпета не искаше да произнася името на Доди Ходж в леглото.
— Предполагам, че ако човек е достатъчно манипулативен, би могъл успешно да измъкне информация от други хора — каза Бентън. — Например някои хора от персонала на „Маклийн“ знаят къде се намира апартаментът ни, защото от време на време ми пращат разни неща тук.
— А те биха ли казали на пациентка?
— Надявам се, че не, и не казвам, че е станало така. Дори не казвам, че тази личност някога е била в „Маклийн“ като пациентка.
Нямаше нужда да го казва. Скарпета не се съмняваше, че Доди Ходж е била пациентка в „Маклийн“.
— Също така не казвам, че тя има нещо общо с пакета, оставен в нашата сграда — добави той.
Това също нямаше нужда да го казва. Скарпета знаеше, че Бентън се страхува, че го е оставила именно бившата му пациентка.
— Ще кажа само, че някои хора може да подозират, че го е направила тя, независимо какви доказателства открием за обратното. — Бентън говореше тихо и интимността на тона му бе съвсем неуместна за този разговор.
— Марино го подозира, всъщност вероятно е убеден в това, а ти не си. Това искаш да кажеш. — Скарпета обаче не му вярваше.
Смяташе, че Бентън е убеден за тази своя бивша пациентка Доди, която най-безочливо се бе обадила в Си Ен Ен. Беше убеден, че тя е опасна.
— Марино може да е прав. А може и да не е — каза Бентън. — Макар че някой като тази конкретна бивша пациентка може да е неприятен и потенциално опасен, ще е още по-опасно, ако пакетът е пратен от друг и всички са престанали да внимават, защото си мислят, че знаят отговора. Ами ако не го знаят? Тогава какво? Следващия път може някой наистина да пострада.
— Не знаем какво има в този пакет. Може да е нещо съвсем обикновено. Избързваш със заключенията.