Отвори се още един люк и се разтегна трета ръка, по-дебела от предишните, окичена с камери, сензори и уреди да взимане на проби. Завършваше с метални щипци и свредло.
- Включи камерата.
Това, както знаеше Мелиса, щеше да задейства и т.нар. „око“ на „Експлорър“ -способността му да вижда и да записва.
Джак Стейн, който бе заел мястото си пред пулта за управление, каза:
- Камерата работи. Образът е ясен.
Мелиса се усмихна. Беше възложила една задача на изкуствения интелект, който бе създала. Така че каза:
- Дороти? Чуваш ме, нали?
Помещението потъна в тишина.
- Поздрави поименно всички тук.
Задачата не бе никак лесна, тъй като много от хората бяха с шапки и маски.
Камерата, наподобяваща око на насекомо, започна да се върти, да спира пред всеки и да го оглежда от глава до пети.
- Здравей, Тони! - От колонките, вградени в компютъра на Мелиса, прозвуча гласът на малко момиче. Камерата се взираше в Гроувс.
- Какъв приятен глас! - отвърна той. - Нищо общо с онзи носов вой, който обикновено издават компютрите.
- Реших да направя Дороти малко по-изискана - каза Мелиса.
Камерата на „Експлорър“ продължи и поздрави всеки по име. Накрая спря пред Мелиса. Взря се в нея и Мелиса започна да се чувства неловко. Разбира се, че би трябвало да я познава по-добре от всички останали.
- Познавам ли те? - попита Дороти.
Започваше да става неудобно.
- Предполагам.
Никаква реакция. А после гласът каза:
- Гручо Маркс?
Настъпи тишина, след което Мелиса смаяно осъзна, че софтуерът се шегува.
Всички се разсмяха.
- Страхотно! - възкликна Тони. - За малко да се вържем.
Мелиса Шепърд си премълча, че шегата не бе програмирана.
5.
Изминаха още четири часа, преди да подготвят „Експлорър“ за спускане в морето от течен метан. Към три следобед Мелиса почувства как празният ѝ стомах се свива на топка и едва не припадна от напрежение. „Експлорър“ бе поставен в Бутилката и отворът ѝ беше запечатан херметично. Техниците изпомпаха въздуха почти до условията на пълен вакуум, охладиха вътрешността на камерата до почти двеста градуса под нулата и след това бавно вляха гъстата атмосфера на Титан през един клапан.
„Експлорър“ продължи да работи чудесно.
Настъпи моментът да се отвори вътрешният люк и да се спусне космическият апарат в изкуственото море. Една механична ръка щеше да вдигне „Експлорър“ от крана, да го пренесе над течния метан и да го пусне от височина два метра и половина. Според прецизните изчисления на учените свободното падане от тази височина щеше да създаде ефекта на плискане във вълните.
Цареше пълна тишина. Почти всички бяха приключили със задачите си и очакваха да видят как ще протекат изпитанията. Около Бутилката се бяха скупчили над седемдесет души.
Шепърд беше на пулта за управление до Джак Стейн. Усещаше напрежението във въздуха. На екраните пред нея и Стейн вътрешна камера предаваше какво се случва в Бутилката.
Погледите на всички бяха насочени към Гроувс. Като директор на мисията, той бе режисьорът на това шоу.
- Готови сме - каза Стейн, забил поглед в екрана на компютъра. - Равновесието е постигнато. Всички системи работят.
- Отворете вътрешния въздушен шлюз - нареди Гроувс.
Стейн въведе съответната команда и каза:
- Готово. Поддържаме равновесието.
- Вдигнете „Експлорър“.
Стейн стартира програмата, която управляваше сервокрана, и той вдигна космическия апарат и го залюля към центъра на камерата. Всичко бе озарено от размита кафеникавооранжева светлина, цвета на атмосферата на Титан. Сервокранът работеше безпогрешно и спря с увисналата на него сива „бисквитка“ над повърхността от течен метан.
Стейн погледна внимателно екрана на компютъра, въведе няколко команди и потърси евентуални проблеми.
- Всички системи работят. Мелиса, някакви проблеми със софтуера?
- Не и при мен. Пати?
- Всичко е наред.
Мелиса погледна Гроувс. Изглеждаше не по-малко притеснен от нея. А може би дори повече. Напомни си, че провали винаги ще има - те бяха неизбежни.
- Пускайте - нареди Гроувс.
Сервокранът пусна товара си и сивата „бисквита“ полетя от височина два метра и половина към течния метан.
Потъна за миг, после бавно изплува на повърхността. Метанът започна да се оттича от улеите по корпуса, а самият космически апарат се поклати върху вълните и леко се завъртя.