— Макей, оказва се, че доста неща не си ми казал за тази фирма, когато се наемах на работа!
Скот се усмихна:
— Да, аз съм гаден, лъжлив, скапан плъх работодател, но отговори на въпроса. Ще бягаме, или ще играем с тях?
— Нямаме избор — поклати глава Док, вгледан в очите на Скот. — Налага се да им се доверим.
— Освен ако… — започна Джери.
— Да? — Скот се обърна нетърпеливо.
— Освен ако не забележим доказателства, че ни кроят номер. Скот, ти им каза да кацнат първи. Нека покръжим на известно разстояние, ако е възможно в облаците, ниско, за да не ни засекат радарите. Нека да се убедим, че онзи С-141 е кацнал.
— А ако не е, значи са ни подготвили капан и изчезваме веднага. Добра идея — съгласи се Скот.
Джери кимна:
— Веднага изчезваме. Накъде — не знам, но изчезваме.
Скот се обърна и към Линда, но не се усмихна.
— Чух и разбрах всичко. И съм съгласна.
— Ние ще те свалим от този самолет, Линда. Не бих могъл да се примиря, ако…
— Ако убиеш и двама ни едновременно ли? — горчиво се засмя Линда. — Ако го направиш, ще се погрижа НОАА никога повече да не наема твоята компания.
Скот седеше полуобърнат в креслото си, докато Док наблюдаваше как 727 отговаряше на леките корекции в курса, които автопилотът нанасяше. Летяха в изпълнено с въздушни ями пространство и в условията на умерена турбулентност, а на радара се виждаха червени петна от дъждовна и буреносна активност пред тях. Те обаче толкова бяха погълнати от проблема, че друсането вече не им правеше впечатление.
Скот се взря в очите на Линда; гледаха се без да говорят, така, сякаш се виждаха за първи път. В мислите им препускаха образите и желанията на целия им досегашен живот, ала винаги се връщаха до една и съща споделена реалност: възможно е животът ми да свърши след час в кампанията на точно този човек…
Док се зае с управлението на самолета, Джери — със своя пулт, ала и двамата усетиха неочакваната, мълчаливо възникнала връзка, която се бе установила между мъжа в лявото кресло и привлекателната млада жена, която седеше на сантиметри зад него.
Скот с неохота се извърна към уредите си, усетил, че сърцето му се бе разтуптяло малко по-силно.
Двадесет и първа глава
Команден център на ВВС, Пентагона — 7:01 вечерта, източно време
Време до детонацията: 1:00 час
Командващият военновъздушните операции генерал Кини седеше до комуникационния пулт в командния център и слушаше последните данни от събраната разузнавателна информация. Разположен близко до Оперативната зала, центърът на ВВС бе окичен с монитори, телефони, карти, пълен с напрегнати млади военни. Сламенорус майор от ВВС в перфектно изгладена униформа бе застанал изпънат пред генерала с купчина листи в ръка и докладваше отсечено фактите, които му бе поръчано да събере.
— КС-10, в който са двамата пилоти, способни да управляват 727, ще кацне на летището пръв, сър. С-141 ще го последва след минути, а вторият КС-10 с радиооборудването за пейсмейкъра ще пристигне десетина минути по-късно.
— А Ф-16?
— В този момент наближават Гранд странд. Още не сме засекли „Скот еър“ на радарите, но координатите, които той ни даде, го поставят ето тук. — Майорът посочи точка на въздушната карта, разтворена пред тях. — Те ще пристигнат приблизително по едно и също време със С-141.
— Екипажът на 141 знае ли, че разполагат само с десетминутен „прозорец“, за да подготвят автотоварача.
— Тъй вярно, сър. Твърдят, че товарният им специалист се кълнял, че ще се справят. Казаха още, че ще се наложи да нарушат всички процедурни правила, но могат да успеят.
— Да се надяваме, че не грешат. След като останат четирийсет минути до взривяването на онази бомба, те трябва да отлетят — независимо дали със С-141 или с онзи 727.
— Ако се наложи това да бъде 141, ще бъде много напрегнато. При максимална скорост те ще успеят да изминат едва сто и шейсет мили преди да изхвърлят устройството, а след това ще им е нужна всяка секунда, за да препуснат на запад и да избегнат експлозията.
Генерал Кини се изправи и даде знак на държавния секретар по ВВС да го последва. Трябваше да съобщят новата информация в Звездния кабинет.
Санта Фе, Ню Мексико — 7:01 вечерта, източно време
Предупреден преди час от изплашен свой колега във Вашингтон, старши изследователят, който на времето отговаряше за административната подкрепа на Проекта „Медуза“ на Роджърс Хенри, трескаво издърпа третата от четирите кутии с остарели архиви от килера до кабинета си и прерови папките: търсеше нещо, което в паметта му бе само бегла догадка. Колко бяха минали, двайсет години? Може да бяха и повече откакто бе получил от Роджърс Хенри последната пламенна молба за възстановяване на Проекта „Медуза“.