Изобщо не беше я отварял, защото знаеше какво щеше да намери в нея: още увещания, още теоретични разсъждения, много от които минаваха в графата „секретна информация“. Знаеше, че другите му пакети с молби бяха изгорени и всеки път Роджърс биваше строго предупреждаван да не записва идеи, които са от свръхсекретна важност за правителството.
Нищо! Той затвори капака и посегна към последната кутия. Там трябваше да бъде.
Логично е, помисли си той, в кутията да няма нищо, което да хвърли светлина върху онова, което Роджърс Хенри очевидно бе построил и някак си бе задействал две години след своята смърт. Ала той трябваше да се увери. Приятелят му във Вашингтон бе изплашен от това какво би се случило, ако военните се опитат да се отърват от оръжието.
— Възможно ли е — бе попитал приятелят му, — в някои от документите Роджърс да е оставил намек за типа взривател, който е използвал?
Най-сетне папката се появи — дебела, пълна с пожълтели листи. Той я издърпа от картонения й саркофаг и се изправи, усетил болка в коленете и неочаквано главозамайване. Колкото и да обичаше Санта Фе и постоянния, сладък, есенен аромат на горящите кротко в камините борови пънове, той никога не свикна с надморската височина от две хиляди и триста метра.
Бързо отиде до креслото си, отпусна се в него, а пръстите му се заеха с неразчупения печат върху пакета, който Роджърс Хенри му бе изпратил толкова отдавна.
Вътре имаше друг пакет, нова папка, запечатана с „бързодействаща лента“ — както авиаторите наричаха дебелата алуминиева лента, използвана за временни кърпежи по външната обшивка на самолетите. Тя поддаде едва след няколко опита да я отлепи. Възрастният човек издърпа четирийсетина страници, положи ги в скута си и потърси очилата си за четене.
„Трябва да потвърдиш по телефона или по някакъв друг начин, че си прочел това!“ — пишеше Роджърс. — „Ако не установиш контакт с мен, ще приема, че не си чел материала, или не си предприел съответните действия.“
Какво, по дяволите, означава това? — почуди се той. — Странно… Хенри сякаш е знаел, че няма да прочета нищо повече.
Времето бе замъглило спомена за споровете им. Може би бе казал на Хенри, че няма да чете нищо повече?
Първата страница на писмото предъвкваше стари неща, но на втората Роджърс бе изписал подробностите в серия от формули и изчисления, придружени от скици на необичайни проекти. Той се вгледа по-внимателно и неочаквано се сепна, че това всъщност наистина бе някакъв вид ядрен взривател, коренно различен от традиционните модели, които…
— О, господи!
Седемдесет и две годишният учен грабна слушалката на телефона и с треперещи пръсти набра номера, който си бе записал.
Телефонът иззвъня четири пъти, преди някой да вдигне.
— Макс?
— Да.
— Ти беше прав. Обажда се Луис от Санта Фе. Роджърс ми е изпратил плановете си за това нещо преди двайсет години. Изобщо не съм ги отварял. Макс, ти си прав! Става дума тъкмо за онова, за което той говореше.
— Успокой се, Луис. Имаш предвид мигновен взривател?
— Да, да! Залагаш около него силни експлозиви и независимо колко навътре проникнеш в устройството, то моментално създава критична маса. Не можеш да го обезвредиш по такъв начин!
— Така си и мислех. Най-добре да се опитам да се свържа с Пентагона. Познавам неколцина души там.
— Макс, има и друго. И те трябва да го узнаят веднага!
— Казвай.
— Като гледам чертежа му, взривателят има уязвимо място и може да бъде обезвреден, ако разполагат с необходимата техника. Зарежи експлозивите и таймерите. Блокирай магнитната неутралност на механизма със силно магнитно поле и той няма да може да се задейства.
— Магнитно поле ли? Колко силно?
— Нали знаеш какви електромагнити се използват в складовете за вторични суровини, за да се преместват отпадъците?
— Да.
— Зависи от дебелината на металния кожух на тази бомба, но такъв магнит би свършил работа.