— Сигурен ли си?
— Анализирах набързо онова, което видях, но ми се струва очевидно. Проектът е блестящ, но това е слабото му място. Той дори го споменава в документите, които ми е изпратил, но казва… или е казвал… че никой няма да се досети за това навреме.
На две хиляди мили разстояние от него пенсионираният ядрен физик на име Макс погледна часовника си и въздъхна.
— Луис, той може би е бил прав. Остава само един час.
„Скот еър“ 50 — 7:02 вечерта, източно време
С всяка измината миля турбулентността се засилваше, тъй като Боинг-727 навлизаше все по-дълбоко в периферията на същия ураган, който едва не ги бе убил в Пакс ривър. Провираха се между злобни буреносни образувания, а поне една радарна отметка изглеждаше като страховито извития „подпис“ на торнадо. Док управляваше самолета, а Скот работеше с картите, като се стремеше да поддържат безопасна височина при приближаването им към летището Гранд странд, известно също като Норт Мъртъл бийч.
— Остават още петдесет и девет минути, Скот — обади се от мястото си Джери. — И, Бог ми е свидетел, дано тази информация не ни потрябва, но аз наистина знам начин — скапан, но все пак начин — да задвижа товарния люк по време на полет, ако поискаме да го отворим. А ако греша, бих могъл ръчно да го отворя от опашната врата.
Скот поклати глава, без да откъсва поглед от радара.
— Благодаря, Джери, но изглежда в крайна сметка това няма да ни се наложи. Идеята ми се струваше добра, докато не спомена, че когато онзи люк се откъсне, може да останем без опашка.
— О, той ще се откъсне, няма съмнение. И когато това се случи, възможно е да останем без управление.
Скот отхвърли идеята.
— Няма проблеми. Няма да го направим.
Обърна се към втория пилот.
— Летището е на около петнайсет минути пред нас, Док.
— Знам — отвърна Док. — Влизам в голям кръг надясно и ще остана под триста метра. Ще се опитам да приближим достатъчно, за да виждаме, без да ни засекат.
Док изтегли ръчките за газта леко назад и насочи носа на самолета надолу, за да се снижат от хиляда метра до по-малка височина. Звуковият сигнал на колесниците прозвуча отново, както всеки път, когато отнемаха газ при вдигнати колесници, без да изключат предварително алармата. Джери изруга тихо и бутна лостчето в основата на централния пулт, за да спре звука. Направи го почти веднага, след като сигналът прозвуча. За него бе необичайно да допуска това, гордееше се, че винаги изпреварва всяко придвижване на лостовете на газта.
— Колко радара мислите, че ни наблюдават? — попита Джери.
— Доста — отвърна Скот, — ала с тези „шумове“ от времето, отразеният от фюзелажа ни сигнал е най-малкото непостоянен. Може да смятат, че ни виждат, но няма да бъдат сигурни. А ако имахме такъв радар, какъвто имах на своя Ф-14, можехме да забележим онзи С-141 от петдесет и повече мили разстояние.
— Приближаваме пробив в облачния покров вляво, Скот. Виждаш ли нещо?
Голямо и зловещо буреносно огнище изливаше дъждовни порои вляво, ала когато 727 мина през сърцевината на пелената в далечината се мярна летището. Скот се опита да огледа колкото може по-добре земята.
— Не знам какво да ти кажа, Док… Виждам пистата, но не мога да различа нищо на самото летище.
— Ще приближа още.
В полезрението им се появи и мигновено изчезна сянката на друг летящ обект далеч пред тях.
— Почакай, Док, стори ми се, че видях нашия приятел отпред. Ако е така, той влиза в маньовър за подход направо от юг към пета писта.
Док кимна.
— Ще се отклоним вляво. Веднага щом преминем през тези дъждовни колони, ще можеш да погледнеш отново. Така, освен другото, ще се приближим и на пет мили от летището.
Скот подпря брадичка на таблото и започна внимателен оглед, като се опитваше да забележи някакво движение през дъждовната пелена и мрачните облаци пред тях. Имаше известна гръмотевична активност, но до голяма степен периферията на урагана изглеждаше засега относително спокойна, тъй като окото на масивния щорм бе още над океана.
Отново мярна за миг самолета пред тях.
— Определено е голям, Док. Трябва да е С-141.
— Нещо вляво — на летището?
Скот отмести поглед към летището, накъдето гледаше и Линда Макой. Тя се наведе вляво и почти залепи чело за стъклото на прозорчето. Тихото й ахване привлече вниманието на Скот — летището изведнъж се появи съвсем ясно пред тях.