Президентът се изправи.
— Как е възможно това да се случи? Той се съгласи да кацне! С-141 там ли беше?
Генералът даде знак на неколцина офицери да се приближат.
— Само… само секунда, сър.
Съвещанието им продължи петнайсет секунди, след което началник-щаба на ВВС се обърна към главнокомандващия и изправи рамене:
— Сър, двата Ф-16 са били кацнали и се намирали на летището, единият от двата насочени натам КС-10 е подхождал за кацане, в момента е приземен. С-141 се намира все още на петнайсет мили от летището.
Президентът постоя безмълвен няколко секунди: обмисляше фактите и се опитваше да си представи онова, което очевидно си бе помислил изплашеният екипаж на 727.
Най-накрая той въздъхна и обърна очи към тавана.
— Разбира се. Видели са онзи КС-10 и изтребителите. Не са видели С-141. Не сте им казали за КС-10, нали?
Последва ново бързо съгласуване и разговор със С-141, преди генералът да отговори.
— Не, сър. Не са били информирани.
Президентът се отпусна на стола си.
— Не им завиждам!… Те са си помислили, че се опитваме да ги вкараме в капан. И са се насочили на изток, така ли?
— Да, сър. Очевидно.
— Обадете им се! Обяснете им какво се е случило. Върнете ги! — раздразнено повиши тон президентът.
— Сър, опитваме всички начини да се свържем. Боингът не отговаря. При този ураган и лошите метеоусловия, радарните отметки затрудняват диспечерите да го открият, след като е изключил транспондера си. Смятаме, че лети на ниска височина, ала последно е бил засечен като непостоянна цел с курс към Атлантика.
Президентът ги гледа мълчаливо достатъчно дълго, за да почувстват неудобство.
— Те ще се опитат да изхвърлят сами бомбата!
— Не, сър — отвърна генералът, който бе забил поглед в масата.
— Как така не? Какво друго биха могли да направят? Да не предполагате самоубийство?
— Сър, това е Боинг-727 със страничен товарен люк. Доложиха ми, че не е възможно люкът да бъде отворен по време на полет, а дори и това да стане, е невъзможно да се изхвърли товар от въздуха.
— Тогава накъде летят?
— Очевидно… към гибелта си, господин президент.
Тази констатация бе изречена без емоции и с равен глас, ала вътрешно генералът се чувстваше потиснат и разстроен. Може би някаква част от периферията на съзнанието му отчиташе неизбежните наказания заради новия провал в операцията. Но главното, което го караше да изпитва едновременно боязън, гняв и тягостна умора, бе разиграващата се пред очите им трагедия във въздуха. Помисли за своя син, млад пилот от гражданската авиация в Сиатъл. Сега и той можеше да е там горе, в обречения летящ ковчег. Можеше на него да се наложи да пожертва живота си. Тъкмо това правеха сега хората от онзи Боинг 727. Опитваха се да намалят пораженията долу, на земята, жертвайки себе си. Това бе единственото обяснение…
— Генерале, чухте ли ме?
Генералът се сепна и застана мирно.
— Не, сър, съжалявам.
— Казах да вдигнете онези Ф-16 във въздуха. Не мислите ли, че трябва да го настигнем? Да се опитаме да установим връзка?
Генералът кимна.
— Вече сме издали такава заповед, сър. Но трябва да сме готови и да го свалим, ако обърне обратно към брега и стане прекалено късно да обезвредим бомбата.
Сега бе ред на президента да изпита леко замайване. Да свалят граждански товарен самолет? Щеше да му се наложи да издаде тази заповед, ако самолетът тръгнеше да се връща и не разполагаха с достатъчно време. Двата Ф-16 щяха да са твърде близо, за да оцелеят в ядрената експлозия, която щеше да последва от прострелването с каквато и да е ракета. Благодарение на учения от Санта Фе, бяха отпаднали всички съмнения относно това дали взривът щеше да бъде ядрен.
— Генерале, във връзка с онази идея за електромагнита… Можем ли да прехвърлим такъв на онова летище? И ако това стане, възможно ли е изтребителите да върнат боинга обратно, а ние да обезвредим устройството, в случай че остане някакво време, дори да са десет минути?
— Всичко това са неизвестни, сър. Ще работим по въпроса.
— Генерале?
— Сър?
— Колко души казахте, че се намират на борда на онзи самолет?
Слаб мъж в цивилни дрехи пристъпи напред и се представи като агент от ФБР.