— Най-вероятният ни проблем не е този — добави бързо Джери. — Възможностите са две: или люкът ще ни нанесе някакви поражения, когато се откъсне, или ще остане прикачен към самолета.
— Не разбирам — въздъхна Линда. — Не че е важно аз да разбирам, но…
— Важно е, Линда — увери я Джери, — трябва да знаеш с какво сме се заели, защото ще се нуждаем от помощта ти при всяка стъпка в тази операция.
— Определено ще я получите — отвърна тя с горчива усмивка.
— Окей — продължи Джери. — Ако люкът се отвори, но не се откъсне, той ще се превърне в голяма плоскост, която ще окаже влияние върху управлението на самолета. Елероните и кормилата са с далеч по-малка площ от вратата на люка. Ако се отвори и частично бъде откъсната от пантите си, тъй че вече да не е свързана с фюзелажа и ако, да речем, се насочи под ъгъл от петдесет градуса спрямо относителния вятър… въздушният поток, който ни обтича… Скот и Док може би няма да са в състояние да запазят управление.
— А ако се откъсне? — попита Линда.
— Може да удари Т-образната опашка и да я повреди, да я унищожи, или да създаде някакъв огромен проблем с управлението, който да не можем да преодолеем. Освен това е възможно отломки да попаднат в разположените в опашната част двигатели и да предизвикат повреди или пожар.
— О, само това ли било? — ухили се Док и поклати глава. — Фасулска работа!
Летище Гранд странд, Норт Мъртъл бийч, Южна Каролина — 7:10 вечерта, източно време
Двойката Ф-16 стоеше на пистата с работещи двигатели и чакаше в готовност.
Пилотът на водещия самолет следеше радиостанцията си; воденият, паркиран съвсем близо, вдясно от него, също като партньора си се чудеше какво ще последва. Късият полет със свръхзвукова скорост от военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ бе заповядан секунди след като Боинг-727 излетя без разрешение и те бяха използвали голяма част от горивото си — факт, който безпокоеше и двамата пилоти.
Единият от танкерите КС-10 вече бе кацнал и рулираше, но нямаше и помен както от С-141, така и от гражданския 727, а това бе странно.
Майорът погледна часовника си. Другият транспортен самолет вече бе кацнал.
Той погледна към водения си и му даде знак, че е озадачен с вдигнати нагоре длани. През последните няколко минути вятърът се бе усилил, от време на време връхлитаха вихрушки дъжд и дребна градушка, което също го безпокоеше. Погледна отново датчиците на резервоарите и пресметна колко гориво изразходваха. Не биваше да гасят двигателите, тъй като на това гражданско летище липсваше необходимото оборудване да ги стартират отново, а от друга страна моторите гълтаха гориво всяка минута.
— „Акула“ — водещ, тук е твоят номер втори, на трети бутон.
— Слушам, втори.
— Какво точно трябва да правим? Няма да ни стигне горивото за да летим достатъчно навътре над морето, освен ако не вземем с нас и танкер. Да не би да очакват от нас да ескортираме онзи С-141 над морето?
— Нямам представа, втори. Може би сме тук само за морална подкрепа.
Команден център на ВВС, Пентагона — 7:12 вечерта, източно време
— Не можем да се свържем с двата Ф-16, сър — обясни старши сержантът по връзките. — Те са изгубили радиовръзка с командния си пункт, когато са кацнали на онова летище. Сега викаме един от танкерите, за да препредаде заповедите.
Двузвездният генерал запокити молива си в залата, изруга през зъби и отново се обърна към слисания сержант.
— Ами… направете всичко възможно.
— Слушам, сър.
Сержантът взе телефонната слушалка, натисна един от бутоните на пулта пред себе си и едва се въздържа да поклати глава или да реагира по някакъв друг начин на избухването на началството.
Един подполковник очакваше с нетърпение да докладва на генерала:
— Сър, в Мъртъл бийч има магнитен кран, на около двайсет мили от онова летище. Той е със собствено захранване и е самоходен, но…
— Чудесно! Едно нещо като хората!
— Но… сър. Кранът може да се движи само с десет мили в час. По моите сметки буквално няма никаква надежда той да пристигне там навреме. Това е просто невъзможност, основаваща се на факторите време и дистанция.
Център на ръководство „Въздушно движение“ — 7:12 вечерта, източно време