Репортерският инстинкт на Пийт Кук му подсказваше да не напуска центъра на ФАА, макар да бе изкушен да го стори. Извън тази зала цареше трескава активност в цялата страна. Първо, жителите на коридора Вашингтон — Ню Йорк бяха шокирани и се чудеха накъде да бягат, изправени пред евентуална ядрена експлозия над главите си, без да бъдат сигурни, че заплахата е истинска. Ала когато бе съобщено, че „Скот еър“ 50 и смъртоносният му товар са отклонени на юг, общественото внимание се съсредоточи върху Вълната на „Медуза“, която медиите продължаваха да обясняват. Хората в цялата страна панически записваха и прехвърляха данни, изключваха компютрите си — за да се запази записаната информация и монетарната система. В същото време ударите на урагана „Сигрид“ започнаха да нанасят вече реални щети върху Източното крайбрежие.
Ала инстинктът на Пийт Кук го караше да остане в центъра. Същинската тема бе „Скот еър“ 50 и как Скот Макей се справяше с кошмара, който бе обхванал самолета му само преди два часа.
Пийт бе изгубил следите на полета, след като той бе насочен на юг и излезе извън обсега на радиоскенера му. Оттогава насам бе подочул това-онова, разбира се, но повечето от откъслечните информации достигаха до него по телефона от Айра, който бе в редакцията в Ню Йорк. Ала като остана в центъра за управление на полетите Пийт напипа най-ценната поверителна информация, откакто „Скот еър“ се насочи на юг. Неколцина от служителите в диспечерската зала му подхвърлиха части от стратегически важна информация, получена с развоя на драмата. Той бе свидетел на усилията им да прекратят целия въздушен трафик над Съединените щати в рамките на деветдесет минути.
Каква тема! — помисли си Пийт. — Намирам се в епицентъра на страхотно събитие — безпрецедентното затваряне на американското въздушно пространство, за пръв път в най-новата ни история.
Малко преди това някой му бе казал, че „Скот еър“ 50 наистина е бил насочен към военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“, както се говореше. Ала се носеше и слух, че той неочаквано излетял и един отчаян телефонен разговор от Вашингтонския център до Ръководство въздушно движение на ФАА потвърди, че ВВС сега упорито търсели 727.
Пийт погледна часовника си, може би за стотен път през последния половин час. Беше го програмирал да отчита обратното броене до експлозията, обявено от оръжието на Роджърс Хенри.
Числата сега показваха 0:49:00 до взрива.
Той се облегна назад на въртящия се стол и се опита да се съсредоточи. Гласът на Скот Макей още звучеше в ушите му и той се запита какво ли се бе случило? Дали се бе приземил? Дали бягаше и ако бе така, то — накъде?
— Пийт?
До него застана един от директорите на центъра. Пийт не го бе чул да приближава.
— Да?
— Току-що получихме информация от Пентагона, че се нуждаят от помощ, за да открият „Скот еър“.
— Къде мислят, че се намира той?
— Насочил се е към Атлантика. Военните смятат, че ще се опита да изхвърли сам бомбата, което означава, че би могъл да я изнесе на двеста мили от брега, преди тя да експлодира.
— Може ли да го направи? Може ли да изхвърля товар по време на полет?
— Имаш предвид от Боинг-727 ли? — попита директорът.
— Именно.
— Няма никакъв шанс. И което е по-лошото, това разстояние от двеста мили няма да окаже голям ефект върху Вълната на „Медуза“.
— Значи продължавате да изключвате системата?
— Нямаме друг избор. Когато онова нещо избухне, всеки самолет, който има на борда си и една компютърна верига, ще изпадне в беда.
— Ще успеете обаче, нали?
Директорът кимна.
— Да. Но бог да ни е на помощ, ако не разполагаме с необходимите компютри, за да рестартираме системата утре.
Летище Гранд странд, Южна Каролина — 7:13 вечерта, източно време
Две минути след заповедта да излетят, двата Ф-16 се издигнаха към бурята от пета писта и се свързаха директно с командния си пункт.
Заповедта бе проста: открийте „Скот еър“ 50, опитайте да установите радиовръзка и направете всичко възможно да го върнете назад.
— Горивото ни е ограничено, сър, до около двайсет минути полет в едната посока.
— Това не е проблем — прекъсна го водещият двойката, — и без това разполагате само с петнайсет минути. Ако в този срок не успеете да го засечете и върнете, единствената оставаща задача може да се окаже… да направим така, че изобщо да не се връща.