„Скот еър“ 50 — 7:14 вечерта, източно време
Линда Макой се чувстваше като развалена грамофонна плоча, която повтаря все едно и също, но мъжете около нея в кабината на Боинг-727 явно пак бяха забравили страховитата истина за онова, което превръщаше Вивиан Хенри в заложница.
— Дори устройството да не може да засича движение — напомни им Линда, — ако го хвърлим зад борда, то ще установи, че Вивиан не е до него. Не съм ядрена специалистка, но знам, че за да оцелеем, трябва да сме на трийсет до петдесет мили разстояние от експлозията. Без Вивиан бомбата може да се взриви по-скоро.
Ставаше все по-трудно да се справя с подскачането на самолета, затова Линда се бе вкопчила за облегалката на креслото и се бе навела над централния пулт.
— Аз се надявах — започна Скот, — че можем да разчитаме то да блъфира и да плаши известно време, преди да експлодира. Но ти си права. Може да се окаже, че ще се справим с всичко останало, само за да бъдем изпържени поради този малък проблем.
Тракането на метал о метал накара Линда да се обърне към таблото на бордовия инженер. Джери се бе напъхал откъм дясната му страна и лежеше на пода, а дългото му тяло едва се сбираше в ограниченото пространство на кабината. Държеше фенерче и работеше по електрическата верига, като използваше тежки ръкавици за изолация срещу токов удар.
— Не ме докосвай — предупреди той Линда, — а ако случайно се допра до кабел с висок волтаж, се отдръпни.
Младата жена погледна отново към двамата пилоти.
— Има ли начин да приспособим някакъв приемник, за да разберем на каква честота излъчва тя?
— Имаш предвид предавателчето в пейсмейкъра ли? — попита Скот.
Линда кимна.
Гласът на Джери долетя от пода:
— Ако разполагах със скенер и достатъчно време — може би да. Но не тук и не сега.
Скот въздъхна достатъчно силно, за да усети Линда отново студената буца в стомаха си.
— Линда, боя се, че тук действаме в доста ограничени условия. Със или без сигнала от нейния предавател, бомбата може да се взриви при удара си във водата. Ако стане така, не можем да направим нищо. Ще последват няколко секунди много интензивна светлина — и толкоз.
Замълчаха. Док продължи да води самолета на зигзаг — наляво и надясно — през засилващата се турбуленция на височина от сто и петдесет метра над обвития в облаци Атлантик, който проблясваше само от време на време под тях.
Линда откопча колана си.
— Ще отида да видя дали Вивиан няма някакви идеи за честотата на пейсмейкъра си. Всичко би било от полза.
Тя прекрачи Джери и отвори вратата на кабината, като усети по-скоро с тила си, че Скот гледа подире й. Спря се на вратата и се обърна да го види, изненадана от внезапната му усмивка и вдигнатия палец — знак за успех. Тя отвърна на усмивката му, влезе в товарния отсек, почувствала изведнъж някакво странно вътрешно спокойствие.
Ф-16 „Акула“ — 7:18 вечерта, източно време
Нямаха друг избор, освен да използват ускорителите през първите няколко минути, за да настигнат 727. Логично бе, реши водещият пилот, един граждански екипаж, който се опитва да се отдалечи на максимално разстояние от брега, да се насочи право на изток. И той пое по същия курс.
Радарът на изтребителя бе с обхват над двеста мили, ала екранът бе „зацапан“ от отметките на масивните вълни на бурния Атлантик на стотина мили от брега на Каролина. Появиха се отметките на два самолета на Бреговата охрана, малко по на юг, ала от боинга нямаше и следа. Двата изтребителя върнаха двигателите си в нормален режим и точно тогава на екраните им се появи самотна ехо отметка, която се движеше първо на североизток, сетне на югоизток и летеше твърде ниско над водата.
— Това трябва да е той — рече майорът по честотата за връзка между двамата. — Изглежда се опитва да избегне засичане.
Той вкара данните за прехващане: избра да прелети точно над лайнера на три хиляди метра височина, след което да се спусне и да застане в строй с него.
Майорът отново погледна часовника си. Бяха му дали десет минути. Оставаха му по-малко от пет.
Целта смени отново курса си в мига, в който майорът започна да се снижава; летеше само по уреди, а воденият го следваше на метър и половина вдясно от края на крилото му. Едномоторните изтребители се тресяха доста, но по-лоша бе налитащата от време на време градушка. Трополенето на ледените топчета по плексигласовите куполи ечеше като картечна стрелба.