— Аз… какво!?
— Чуй ме добре. Ще го извадим, след това ще го залепим за бомбата на Роджърс и след това глупавият й силициев мозък ще реши, че и аз излитам зад борда заедно с нея.
Линда погледна устройството, после — отново Вивиан.
— Можем ли да го направим? — попита Линда. — Няма ли да имаш сърдечни проблеми?
Вивиан се разсмя.
— Смея да твърдя, че ако попадна в средата на термоядрена експлозия, ще бъда подложена на далеч по-голям риск. Не. Ще бъда добре, мила, а това е само един малък разрез. Пейсмейкърът ще излезе лесно. Аз ще те насочвам, просто не мога да го направя сама.
— Вивиан, не съм минавала медицинско обучение.
— Никога ли не си била обучавана да оказваш първа помощ?
— Е, да, но хирургията е малко по-различно нещо.
— Никога ли не ти се е налагало да се справяш с дълбоко порязване или кървяща рана, която да изисква бързо и решително действие?
— Да. Брат ми веднъж едва не си отряза пръста, а у дома бях само аз.
— И какво, издържа ли?
— Да, издържах известно време… После ми прилоша.
— Добре тогава, това ще е лесно.
Слисаното изражение на Линда постепенно се промени и върху лицето й се появи лека усмивка. Тя протегна ръка и положи длан върху рамото на Вивиан.
— Знаеш ли, ти си невероятна жена!
Вивиан погледна бомбата, после — Линда, и се усмихна.
— Започвам да мисля, че наистина съм. И то — след всичките тези години, в които се смятах за безпомощна. Какво ще кажеш за това?
Двадесет и трета глава
ВВС Едно — 7:18 вечерта, източно време
Последните десет минути президентът почти непрестанно крачеше напред-назад и разсейваше не само помощниците си в Звездния кабинет, но и онези в Ситуационната зала, чийто образ и глас се предаваха по телекомуникационните канали.
— Това е лошата страна на тази технология — прошепна член от екипа на Белия дом на свой колега, когато успяха за няколко минути да се измъкнат в коридора. — Дори когато той се намира на пет хиляди мили, ние трябва да го гледаме как крачи, как се ядосва и мръщи, сякаш е от другата страна на масата.
Президентът направи последен тегел, спря и се отпусна тежко на един от меките въртящи се столове. Натисна бутона на интеркома за връзка с пилотската кабина.
— Къде се намираме, полковник?
— На около сто мили западно от Скагуей и на около трийсет минути от срещата с танкера, който ще ни дозареди.
— Благодаря.
Президентът се обърна отново към екрана и към един от сътрудниците — старши сержант, който бе със слушалки на главата и яростно записваше нещо.
— Сержант, каква е вашата последна информация?
Сержантът в безупречна униформа се изправи и свали слушалките.
— Сър, двата Ф-16 са го открили. Сега летят успоредно с него и се опитват да се свържат по радиото.
— Къде се намират?
Сержантът провери записките си.
— На около осемдесет и пет мили източно от брега, сър, над Атлантика.
— И колко време остава?
— Четирийсет и три минути.
Президентът седеше в креслото си на ВВС Едно и барабанеше по масата, а сержантът стоеше мирно на пет хиляди мили в сутерена на Белия дом и го гледаше. Ситуационната зала бе твърде дълбоко под комплекса на Белия дом, за да може някой вътре да чуе воя на вятъра, ала Вашингтон вече започваше да понася сериозни щети, след като скоростта на вятъра достигна седемдесет мили в час. Като се почне от разнебитените къщи в бедняшките квартали само на осем преки от Капитолия и се свърши с луксозните резиденции в Джорджтаун, навсякъде хвърчаха керемиди, врати, жалузи и цели прозорци.
— Сержант — рече неочаквано президентът, — свържете ме отново със Звездния кабинет в Пентагона.
— Слушам, сър.
Едно бързо кимване към специалиста по комуникациите, който работеше на централния пулт за управление и другата половина на Звездния кабинет в самолета се превключи на Пентагона. Президентът едва сдържа смеха си. Заповедта му бе изпълнена толкова бързо, че персоналът в Пентагона не бе предупреден, че президентът „се връща“. И изведнъж главнокомандващият вече ги гледаше от другия край на заседателната маса, която се проектираше в залата толкова реалистично, сякаш наистина присъстваше физически там. Реакцията бе неколцина офицери да скочат прави, а други се обърнаха и се опитаха да приемат такъв вид, сякаш го бяха очаквали през цялото време.