— Момчета, хайде повикайте, моля ви, шефовете си тук.
Появи се генерал с две звезди, редом до него — полковник, последва ги генерал с три звезди.
— Поправете ме, ако греша, господа, но ако правилно съм пресметнал времето, дори нашите изтребители да завърнат самолета беглец още в този миг, той е вече на двайсет и девет минути полет от Гранд… как беше там?
— Гранд странд, Южна Каролина, сър.
— Точно така. Съгласни ли сте със сметките ми? Имам предвид времето, докато рулира и спре.
Те погледнаха часовниците си, после се спогледаха и кимнаха.
— Така изглежда, сър.
— Значи ще ни останат по-малко от двайсет минути до експлозията. Дори да качим по най-бързия начин нашите пилоти и да свалим цивилните, дори да решим мигновено проблема с пейсмейкъра, пак ще ни потрябват поне пет минути до излитане. Това прави по-малко от петнайсет минути полет до взрива. Момчета, ако го върнем сега, няма начин после да откараме този самолет достатъчно далеч от брега.
Генералите пак се спогледаха.
— Знаем това, сър — кимна генерал Кини, — но не можахме да стигнем до друго решение. Единствената алтернатива е да ги оставим да летят.
Президентът направи гримаса и се извърна настрани за няколко секунди, преди да отговори:
— Не искам да го приема… Пращаме тези хора на почти сигурна смърт. Искате да кажете, че няма друг избор, така ли?
Той се облегна назад, замислен и смълчан. После отново се наведе напред.
— Добре. Искам да се обадите на момчетата от двата Ф-16 и да им кажете, че вече е време да се връщат. Ако са успели да влязат в контакт с командира на самолета, да разберат какво точно възнамерява да прави и да му пожелаят… Господ да е с него.
— Слушам, сър.
— Генерале, нека пилотите да кажат също така на командира, ако могат… — Той се огледа и забеляза един от помощниците си в Звездния кабинет на ВВС Едно. — Има ли начин аз да говоря лично с него?
Един от полковниците в командния център пристъпи леко напред.
— Сър, имате предвид 727 ли?
Президентът кимна.
— Да. Има ли начин да се свържем директно?
Последва кратко съвещание в Пентагона и полковникът се обърна отново към президента.
— Сър, останете на стендбай за няколко минути. Нашите момчета са вече почти в строй с него. Ние препредаваме сега и може би ще можем да измислим нещо на УКВ-честота през „Въздушно движение.“
„Скот еър“ 50 — 7:20 вечерта, източно време
Тъмнеещият океан и разкъсаните облаци, които продължаваха да прелитат проблясвайки покрай прозорчетата на пилотската кабина, бяха вече твърде омръзнали на Док Хазърд. Самолетът все така се тресеше и люлееше от турбуленцията. Док бе престанал да наблюдава навън от известно време, затова не забеляза появата на двете нови сиви сенки, които препускаха под тях вдясно от кабината.
Той изведнъж изви глава надясно, напълно шокиран. На по-малко от десет метра двата Ф-16 летяха беззвучно и в синхрон със 727, който продължаваше, подскачайки, да си пробива път през урагана.
— Господи! Скот, открити сме!
Скот рязко изви глава.
— Какво?
— Двата Ф-16. Вдясно и малко по-ниско. Водещият прави някакви знаци.
Скот откопча колана и се наведе вдясно, взря се и видя купола на водещия Ф-16. Сигналите, които даваше с ръка, бяха общоизвестни, затова той бързо набра честотата на военната станция и отново закопча колана.
— Това… вече ще е интересно — рече Скот. — Не виждам причина да не говоря с тях. Въоръжени са и знаят адреса ни. Съгласен ли си, Док?
— Абсолютно съгласен. Тези момчета могат да ни свалят само с една от онези ракети.
Скот включи микрофона.
— Тук е „Скот еър“ петдесет. На тази честота ли сте?
Отговорът бе почти мигновен — същия глас, който Скот помнеше от захода си за кацане в „Сеймур“, когато му помогнаха да провери съмнителния колесник.
— Да, сър. Тук е „Акула“ пет, до дясното ви крило.
— Значи сега заповедите ви са да ни принудите да се върнем, или да ни свалите, така ли? Блестящ план! Благодарение на вашите тъпи командири, които не се вслушаха в думите ни, ние ще трябва да свършим работата сами. Да се отървем от проклетата бомба, искам да кажа.