Отговорът бе мигновен.
— Разбрано, „Скот еър“ петдесет. Трябва да установим радиорелейна връзка с вас. Останете на стендбай.
Какво означаваше радиорелейна връзка в терминологията на авиодиспечерите? — запита се Скот.
Следващият глас, който чу, му бе донякъде познат, но отначало не се сети откъде.
— Това… капитан трети ранг от флота Скот Макей ли е? Преминавам.
Скот натисна бутона за предаване.
— Да. Напоследък съм запасняк, но няма значение, казвайте.
— Скот, обаждам се от ВВС Едно. Говори президентът.
Скот сякаш изведнъж изгуби равновесие, смъртоносната ситуация, в която се намираха, за миг избледня пред изненадата, че му се обаждаше лично президентът на Съединените щати.
Ала почти веднага се върна към реалността. Возеха ядрено оръжие надалеч от брега на САЩ, защото некомпетентността на властите бе провалила всички опити да им се помогне.
В този смисъл обаждането бе логично.
— Слушам, господин президент.
— Скот, предстои ти тежка задача и няма да ти отнема повече от няколко секунди, но искам да знаеш, че ти беше прав. Сега разполагаме с потвърждение, че ако се бяхме опитали да взривим това устройство в „Сеймур-Джонсън“, или където и да е другаде, Вълната на „Медуза“ щеше да се задейства с пълна сила. Вашите действия ни спасиха от собствената ни глупост. Ние провалихме всичко и ви оставихме там да се справяте съвсем сами. Дълбоко съжалявам, че не получихте навременна помощ.
— Аз… благодаря ви, че потвърдихте това, сър.
— Не мисля, че има с какво да ви помогнем от тук, освен с молитви. Ще чакаме. Ще се надяваме. Желая ти успех, Скот. Вашият президент и вашата страна са ви безкрайно благодарни.
— Сър, държа да се знае и трябва да го кажа сега — Вивиан Хенри няма нищо общо с оръжието. Тя е жертва.
— Разбирам, Скот. Бог да ти помага!
Останаха в пълно мълчание половин минута, преди Скот да превключи отново на военните честоти.
— „Акула“? Вие, момчета, най-добре ни оставете. Благодаря за релейната връзка.
— Желая ви успех, сър.
Двата изтребителя завиха надясно и изчезнаха почти мигновено в здрача. Скот сложи ръка върху радиостанцията.
— Май ще е най-добре да обезопасим станциите.
— Искаш да кажеш да ги изключим? — попита Док.
— Вече сме над океана, всеки момент ще излезем от обсега на Вашингтон център и не разполагаме с големообхватна станция. Има ли причина да не ги изключваме?
Док се замисли и бавно поклати глава.
— Не, но бих оставил едната включена на аварийната УКВ-честота — едно-седем-едно-точка-пет.
Скот кимна и нагласи радиостанция номер едно на аварийната честота, изключи втората УКВ станция и станцията с военните честоти.
— Край на последната ни връзка с цивилизования свят — рече Скот.
— Не е чак толкова цивилизован — сопна се Док. — Скот, най-добре ще е да наберем малко височина.
— Точно така. Вдигни ни на три хиляди метра. — Обърна се към празното кресло на бордовия инженер. — Джери? Как вървят нещата при теб.
Гласът на Джери долетя изпод пулта му.
— Готов съм с кабелите. Тъкмо довършвах с един от импровизираните си прекъсвачи. Ти готов ли си?
— Давай.
Чу се тихият шум от вкарването на прекъсвача на място.
— Готово — обяви Джери. — Няма искри, няма пушек, готови сме.
— Скот? — обади се Линда.
— Да.
— Аз… не се сетих по-рано. Забравих, че палетите ми са на пътя на устройството. Не можеш да преместиш бомбата до люка, без да ги изхвърлиш, нали?
Скот поклати отрицателно глава.
— Бях… почти сигурна. Скот, в онези сандъци е резултатът от цялата ми двугодишна работа. Няма ли някакъв начин да ги спасим?
Скот се вгледа за миг в тревожните й очи.
— Блокирахме първите две позиции за палети, когато основахме тази авиокомпания, за да си запазим възможността да монтираме няколко пътнически кресла. Ако тези две места можеха да се използват, щяхме да преместим палетите ти напред и да отворим място, но сега няма начин това да стане. Бих искал да можехме, но…
Джери вече се бе изправил и изтупваше праха от панталоните си. Скот го погледна.
— Прав ли съм, Джери?
Джери кимна и погледна Линда, като едновременно с това посочи товарния отсек.