— Линда, няма ли някои неща, които би могла да измъкнеш? Ако не са много големи, можем да разкъсаме палетите, да преместим нещата ти към опашката и да ги завържем по някакъв начин.
Линда кимна.
— Да. Има няколко по-едри неща, но компютърните ми дискети, дисковете, един от инструментите „Добсън“ — ако мога да ги спася, ще бъде чудесно. Освен това вътре е и един захранван с батерии цезиев часовник, но… мисля, че мога да мина без него.
Скот проверяваше на ум изчисленията за разстояние и време. Оставаха по-малко от трийсет минути.
— Ще се наложи да действаш бързо, Линда. Трябва да отворим онзи люк след не повече от десет минути. Не знам колко време ще ни отнеме преместването на палетите, но би трябвало да предвидим десет минути и за това, а после — и достатъчно време, за да се измъкнем. Остава ни и да извадим пейсмейкъра, освен това трябва да изминем и още петдесет мили при скорост седем мили в минута. Тъй че трябва да изхвърлим бомбата след не повече от трийсет и една минути, броено от този момент, което означава, че люкът трябва да е изчезнал след не повече от петнайсет минути. Значи имаме петнайсет минути да преместим екипировката ти.
— Тогава да действаме. — Джери вече бе преминал през вратата, следван по петите от Линда, когато гласът на Скот ги застигна.
— Ще дойда след минутка да помогна.
— Отивай, Скот — обади се Док. — Мога да се справя и сам. Искаш да поддържаме три хиляди метра височина, нали?
— И по-голяма, ако се наложи, Док. По дяволите, та ти си летял на тези машини, преди още да съм се пръкнал. Давай така, както ти решиш.
— Навлизаме все по-навътре в урагана. Ще се опитам да се придържам встрани от червените отметки на радара, ала внимавайте там отзад. Ще друса яко.
Док се огледа, докато говореше, ала Скот бе станал от креслото си и вече излизаше през вратата. Беше останал сам в кабината и се улови, че поглежда надясно, сякаш изведнъж го бодна липсата на двата заминали си Ф-16.
Окей, изкачваме се от две хиляди и четиристотин до три хиляди и триста метра — напомни си той, почувствал се изведнъж съвсем самотен. — Ето ме тук, летя сам със 727 в ураган над океана, с цъкаща ядрена бомба на борда. Ако досега нямах натрупани няколко наистина страхотни приказки за внуците, сега вече ще имам!
Мислите му се понесоха шеметно — образите на първата му жена Бети и техните двама синове, втората му жена, семейството… Отминалите години, с доброто и с лошото, проблеснаха в съзнанието му и ведно с това — нежеланието да приеме вероятността, че може и да не види близките си отново. На тях, разбира се, също щеше да им липсва, въпреки че винаги е бил все „отсъстващият“ баща. Обичаше децата си, а и към бившите си съпруги таеше добро чувство, въпреки разводите. Спомни си Люси, третата си жена. Не можа да зачене, слава богу, тъй като животът им заедно бе вихрушка от луд секс, луди купони, луди битки — прекалено лош цирк за едно дете. Люси му бе писала последната седмица — по електронната поща. Имала си нов приятел… Е, нормално, какво пък. Беше доволен, че си останаха приятели, от време на време — и любовници, макар че ако се омъжеше отново, със секса щеше да бъде свършено.
А може би не? Кой би могъл да предвиди как ще се развият събитията при буйната, непокорна Люси! Щеше да бъде твърде слабо да я обрисува човек като свободолюбив дух…
Голямо червено петно на радара показваше жестока гръмотевична буря на около трийсетина мили и Док промени курса с почти двайсет градуса на юг, за да я избегне. Ехо сигналът бе толкова силен, че всички отметки зад него изчезнаха, което означаваше, че пред тях бе солидна стена от готова да погълне самолета турбулентност. Адско месиво от вода, градушка и бог знае какво още се забъркваше там и дебнеше нещастния пилот само да се набута вътре.
Док погледна данните на навигационния компютър. Вятърът вече духаше отзад с над сто и пет мили в час и им помагаше да навлязат по-навътре в Атлантика. Помисли си за континенталния шелф. Ако бомбата експлодираше след като потъне, може би, но само може би, водата и стената на шелфа щяха да заслонят сушата от най-лошото, което Вълната на „Медуза“ можеше да причини.
Щом излязоха от кабината, Линда сграбчи ръката на Джери и му обясни какво искаше да направи Вивиан и от какво имаха нужда.
— Разполагате ли с всичко това?
— Да, имаме много добре зареден комплект за първа помощ. Скот настояваше да сме екипирани с най-доброто. Ей тук е, до кухничката.