Пийт затвори очи и поклати глава. Нищо не би могло да бъде толкова просто. Едно число! Край на всичко това — само с едно число!
— Стойте до телефона, моля ви — извика развълнуван Пийт. — Ще ви се обадя съвсем скоро.
— Моля ви, побързайте, мистър Кук.
Основно положение от Закона на Мърфи в действие — заключи Пийт. — Колкото по-просто е едно решение, толкова по-трудно е да го приложиш.
Той затвори телефона и погледна дланите си. Ръцете му леко трепереха, а дишането му бе накъсано и ускорено. Значението на информацията, която току-що бе получил, го зашемети, ала той направи усилие да продължи по-нататък.
Погледна часовника си, след това погледът му се стрелна към масата пред него — търсеше телефонен указател.
Нямаше.
Вдигна отново слушалката на телефона и се опита да набере „Справки“ във Вашингтон.
Телефонният запис го укори, че не е използвал личния си код.
Набра оператора на ФАА и се опита да обясни от какво има нужда.
— Не мога да ви свържа без да знам личния ви код, сър.
Пийт тръшна слушалката, извади клетъчния си телефон и набра „Справки.“ След почти минута чакане чу в слушалката отегчен глас.
— „Справки“. За кой град?
— Вашингтон и много спешно! — каза Пийт с развълнуван глас. — Моля ви, дайте ми номератора на ФБР и за бога не използвайте телефонния секретар.
— Извинете — рече операторката и изсумтя, — какво да не използвам?
— Телефонния секретар. Искам да ми прочетете номера лично.
— Трябва първо да го намеря. Сър.
— Окей, окей. Номератора на ФБР, моля.
— На кое?
— На Федералното бюро за разследване във Вашингтон, окръг Колумбия. Номерът на главната им квартира, по дяволите!
Почти четирийсет секунди той слуша ленивото потракване на компютърните клавиши.
— Федералната търговска комисия ли беше?
— Не, по дяволите! ФБР! Елиът Нес, Дж. Едгар Хувър, цивилните ченгета. Все трябва да сте чували за тях!
— Няма да разговарям с вас, ако се държите грубо, сър! — сопна се сприхаво операторката.
Последваха още няколко секунди на още по-мудно потракване върху клавишите.
— Задръжте така да чуете номера.
— Не! Не включвайте автоматичния… — извика Пийт.
Но тя бе затворила и вместо нея записаният глас започна бавно да диктува номера. Питър го записа, изключи връзката и го набра веднага. Отново погледна часовника си, докато на ум благославяше методите за набиране на персонал от страна на телефонните компании. Самолетът би трябвало да се отдалечава от брега със скорост седем-осем мили в минута. След известно време сигурно щеше да бъде невъзможно да се свържат с него.
Телефонът в централата на ФБР зазвъня, но никой не вдигна.
Онзи 727 сигурно разполага само с УКВ-станции и флайтфон. Ще е вече твърде далеч за честотите на флайтфона, твърде далеч за клетъчните честоти. Докъде ли се простира обсегът на УКВ релейните станции на „Въздушно движение“ по брега?
Най-сетне операторката се обади. Той погледна името, което бе записал преди повече от час в бележника си.
— Чуйте, случаят е спешен! Моля, свържете ме веднага с мистър Тони ди Стефано.
— От кой отдел, моля?
— Нямам представа.
— Изчакайте, сър.
Може и да му се сторя пълен идиот с тази информация, но ако д-р Мисловски е прав…
Мина повече от минута, преди познатият му вече глас да се обади, този път без да се чува пращенето на статичното електричество.
— Ди Стефано слуша.
— Агент Ди Стефано?
— Да.
— Аз съм Пийт Кук, репортер от „Уолстрийт джърнъл“. Имам радиоскенер. Преди няколко часа случайно улучих подходящата честота и подслушах разговорите ви с командира на „Скот еър“ 50. Оттогава работя по тази тема.
— Значи вие сте негодникът, който раздуха тази история?
— Не, сър, не съвсем. Вижте, предполагам, че съм спомогнал за това, но можете да ми ръмжите по-късно. Сега по-важно е да ви съобщя, че ми се обади един от бившите колеги на д-р Роджърс Хенри, учен от Лос Аламос, който твърди, че знае комбинацията, която Хенри би използвал при програмирането на бомбата.