— Не, по дяволите! Разбира се, че не.
— Точно така. Аз — също. Ето защо всеки, който би се опитал да пробие достъпа до военна „секретна брава“, никога не би предположил, че кодът е едно число. Всички опити биха включвали многочислени комбинации.
— Но код с едно число не би бил безопасен, нали?
— Напротив, би бил, особено ако до клавиатурата има табелка, която подсказва, че се използва пет или десетцифрен код.
— Необичайно е — рече Ди Стефано.
В този момент диспечерът се прокашля. После красноречиво погледна часовника си и огледа залата с нарастващо нетърпение.
— Тони, извини ме, можеш ли да изчакаш за миг?
— Защо не, Пийт. Да, за минутка.
Пийт свали слушалката от ухото си и се зае да обясни проблема. Началникът на смяната взе отново телефона и каза няколко думи на онзи, който бе на връзка, след което подаде на Пийт слушалката на пряката линия.
— Тук е Пийт Кук. Ало?
Гласът отсреща бе със захаросан вирджински акцент.
— Мистър Кук, искали сте да се свържете със „Скот еър“, така ли?
— Да, сър. Разполагаме с много важна информация, която се опитваме да му предадем. На другата линия е ФБР, те са информирали и ВВС, но се боя, че ще изгубим контакт със самолета. Имате ли връзка на вашите честоти със „Скот еър“?
Отговорът на мъжа отсреща прозвуча мигновено:
— Не, сър, нямаме.
Сърцето на Пийт се сви.
— Но се опитваме да се свържем. Стойте на тази линия. Ще пробваме на няколко честоти.
— Окей.
Пийт дочу някакъв разговор, а после и слабия глас на диспечера, който викаше „Скот еър“ петдесет.
— Мистър Кук, ако се свържем, какво искате да му съобщите?
Пийт затвори очи и разтърси глава, за да проясни мислите си. Нямаше време да обяснява отново.
— Кажете му, че веднага трябва да отиде до клавиатурата на устройството, да натисне клавиша на числото едно и после Enter. Така то ще се дезактивира.
Ново мълчание.
— Говорите за бомбата, която е на борда им, нали?
— Да, сър, за нея говоря.
— Не знам дали мога да предам такова съобщение, мистър Кук. Не знам със сигурност кой сте вие.
— Вижте, оценявам вашата предпазливост, но аз се намирам във вашия диспечерски център тук, провериха документите ми за самоличност, а на вас ви се обади началникът на смяната.
— Знам, че всичко това е вярно, но ми е необходимо малко повече.
— Свързахте ли се вече?
— Още не.
— Дайте ми номера на ваш пряк телефон. Ще ви се обадят от ФБР.
Онзи отсреща му издиктува номер и Пийт отново вдигна клетъчния си телефон.
— Тони?
— А-а, Питър, моят най-добър приятел от четвъртата власт — рече с язвителен тон агентът. — Да, тук съм.
— Вашингтон център също се опитва да се свърже с него. Не ти казах, че се обаждам от диспечерския им център. Запиши си този номер. Обади се на началника на смяна във Вашингтон център и му кажи да предаде тази информация на екипажа на „Скот еър“, когато се свържат. На мен той не ми вярва.
— Чакай малко, Кук. Аз също не съм сигурен, че ти вярвам.
— Това е единственият ни шанс да обезвредим бомбата.
— Не мога да нареждам на ФАА да правят каквото и да е.
— Обади се на д-р Мисловски. Моля те! Попитай него, след това позвъни на ФАА. Разполагаме само с няколко минути.
Последва кратко мълчание от страна на Тони. Най-накрая той проговори:
— Окей. Чакай.
След като Тони ди Стефано затвори, Пийт притисна слушалката на пряката линия до Вашингтон и погледна отново часовника си. Около него се бяха скупчили неколцина служители на ФАА — до един обзети от подозрения, но и крайно заинтригувани от онова, което се опитваше да направи. Всички в диспечерския център бяха съвсем наясно за драмата, която се бе разиграла между Вашингтон и брега на Каролина.
— Мистър Кук, там ли сте още? — В ухото му прозвуча отново вирджинският акцент от Вашингтон център.
— Да. Тук съм. Свързахте ли се?
— Не, сър. Не отговаря. Но продължаваме да опитваме. Предполагаме, че е съвсем близо до края на обхвата ни, особено пък в този ураган. Дали разполага с високочестотна станция, ВЧ, както я наричаме ние, или със спътникова връзка, знаете ли?