— Аз съм пилот. Наясно съм с термините, но не знам отговора.
— Тогава ще опитаме на всички честоти, включително и на едно-две-едно-точка-пет, аварийната.
— Опитайте и на аварийната честота на военните. Знам, че на борда имат станция на военните честоти.
— Окей. Три-четирийсет-три-точка-нула.
— Точно така.
Пийт чу шума от дращенето на химикалката по листа, притиснал слушалката до лявото си ухо, а клетъчния телефон — до дясното.
— Изчакайте, мистър Кук.
Диспечерът го държа така почти минута, преди да се обади отново.
— От ФБР потвърдиха казаното от вас. Сега проверяваме самоличността на д-р Мисловски и мисля, че това ще свърши работа. Разбирате колко деликатно е положението, нали?
— Разбира се — поклати глава Пийт, опитвайки се да прикрие крайното разочарование в тона си.
Човекът имаше право да бъде предпазлив и Пийт много добре знаеше това. Ала оставаше толкова малко време!
— Още ли не сте успели да се свържете? — попита отново той.
— Не, сър — отвърна вирджинският акцент. — Но ако се свържем, ще ви прехвърля разговора, мистър Кук. А сега защо просто не изчакате?
— Добре, добре.
Пийт погледна отново часовника си. Оставаха 37 минути.
Как ли бихме се чувствали — помисли си той, — ако тези хора загинат в огненото кълбо, ако „Медуза“ затрие икономиката… А бихме могли да го предотвратим с едно-единствено число! Направихме ли всичко, което можахме? Аз самият дали го направих?
Още нещо го ядеше отвътре и той сега му даде свобода в мислите си. Беше смътното чувство за вина, което гризеше съзнанието му, откакто се бе съгласил толкова лесно да си сътрудничи с Ей Би Си. Досега то се обаждаше някъде дълбоко в подсъзнанието му, но надигна отново грозната си глава, след неособено любезния въпрос на Тони ди Стефано относно неговото участие в публикуването на информацията.
Трябваше ли да откаже помощта си на Ей Би Си? Беше казал на Айра, че не могат да се обадят на електронните медии, докато не са сигурни, ала след информацията на Ей Би Си, те вече бяха сигурни. Вярно, страната бе изпаднала в паника поради съобщенията на медиите. Вярно, никой не знаеше със сигурност дали на борда на „Скот еър“ 50 има истинско Оръжие „Медуза“. Ами ако Вълната на „Медуза“ не съществуваше? Колко щети вече бяха нанесени, питаше се той. Няма значение, че в Ей Би Си почти бяха разкрили историята и без него. Той само бе помогнал. Но ако всичко това бе една ужасна грешка, той също имаше своята вина.
Пийт гледаше отсрещната стена на залата, но без да я вижда, а мислите му препускаха напред-назад — от остарелия Боинг-727, който вече беше над Атлантика, до неговата редакция в Ню Йорк.
По пряката линия до Вашингтон не се чуваше нищо друго освен тихо бръмчене.
Не, заключи той. Бе взел единственото разумно решение в случая. Страната трябваше да научи. Може би вече беше прекалено късно, но хората трябваше да бъдат готови.
Двадесет и пета глава
Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 7:25 вечерта, източно време
Телефонното обаждане от Командния център на ВВС в Пентагона бе изненада. Тони ди Стефано не бе очаквал да му позвънят. В крайна сметка, помисли си той, военните отговаряха за кризата, макар че се бяха провалили с гръм и трясък.
Разбира се, изпълнението на човека на ФБР в „Сеймур-Джонсън“ също бе голям гаф. Нямаха лице да замерят с кал Пентагона.
— Агент Ди Стефано? — отсреща се представи генерал-майор.
— Кажете, генерале.
— Вие сте предали информацията, че код, състоящ се от едно число, може да дезактивира Оръжието „Медуза“?
— Да, сър. Само преди няколко минути.
— Тази информация от д-р Джак Кравиц от Аспен, Колорадо, ли е?
— Не. Първоначалният източник е д-р Джийн Мисловски, а ни бе препредадена от Пийт Кук, репортер в „Уолстрийт джърнъл“.
— Изумително.
— Защо, генерале?
— Нека първо да уточним — кодът за дезактивиране е бил числото едно! Правилно ли съм разбрал?
— Да, сър. Очевидно това е прозрение, което се основава на факта, че д-р Мисловски е познавал Роджърс Хенри. Но защо питате? И кой е д-р Джак Кравиц?
— Д-р Кравиц е друг колега на Роджърс Хенри от Лос Аламос.
— Господи, те започнаха да изпълзяват като хлебарки от процепите в пода!