— Добре.
— След като се разкрие дъното му, бръкваш с два пръста и бавно го измъкваш целия изпод кожата — толкова, колкото да се покажат двете жички. Те имат достатъчно хлабина.
— Жичките отгоре ли са свързани?
Вивиан кимна.
— Да. По този начин уредът може да бъде измъкнат по-лесно.
Фактът, че нямаха никаква упойка, която да направи мястото временно безчувствено, притесняваше повече Линда, отколкото пациентката й.
— Ще издържиш ли на болката, Вивиан? — попита Линда. Очите й бяха станали кръгли от страх и състрадание.
— Не се тревожи, все някак ще го преживея — отвърна хладнокръвно Вивиан. — Не казвам, че ще е приятно, но няма да боли нетърпимо.
— Може би някой от мъжете има алкохол. Искаш ли да пийнеш, ако намеря нещо по-силно?
Вивиан категорично поклати глава.
— Линда, нека приключа с инструкциите. Както вече ти казах, има две тънки жички в горната част на уредчето. Имат достатъчна хлабина, колкото да се измъкнат и да можеш да ги разкачиш, но не трябва да ги дърпаш повече от това.
— Защо?
— Защото са вкарани венозно. Стигат чак до дясната страна на сърцето ми.
— О, господи! — Линда вдигна ръка и запуши устата си. — О, господи!
Вивиан протегна ръка да я окуражи.
— Изобщо няма да увредиш тези вътрешни жички, освен ако не се опиташ да ги дръпнеш силно или да ги изтръгнеш.
— Абсолютно нищо няма да дърпам или да изтръгвам! В никакъв случай!
Тя вдигна глава и погледна въпросително Вивиан.
— Господи, Вивиан, но те са в сърцето ти?
— Другите им краища — да. А сега се овладей! Успокой се. Единственото, което трябва да сториш, е да ги разкачиш от уредчето, когато го измъкнеш и след това внимателно да ги върнеш обратно.
— Ами ако се докоснат? Няма ли да има късо съединение, или нещо подобно? Искам да кажа — знам, че не мога да използвам изолирбанд, но…
Вивиан се засмя и поклати глава.
— Захранващият източник е в уредчето, което ще измъкнеш, в самия пейсмейкър. Няма значение дали жичките ще се допрат, когато ги прибереш обратно. Важното е да не ги дърпаш, докато ги откачваш или след като си ги откачила.
— Обещавам. Повярвай ми, много ще внимавам!
— Добре. Това е всичко. Сега вече знаеш.
— Аз не съм лекар, Вивиан. Искам да кажа — един кардиохирург се занимава с толкова сложни неща… Това ме плаши.
— Знам, Линда, но не се налага да вършиш чудеса. Просто е. Ще се справиш добре.
— А какво ще правим с кървенето? — попита Линда. — Силно ли ще бъде?
— Не. Не много. Използвай тези хартиени салфетки, които донесе от тоалетната, за да попиеш кръвта, но гледай да не се докосват до самия срез.
Вивиан видя, че ръката на Линда леко трепери. Пресегна се, взе я в своята и рече:
— А сега се успокой. Аз съм пациентката и съм спокойна, значи ти също трябва да се успокоиш. Това не е сърдечна операция. Всеки лекар прави същото, когато сменя батериите.
— Наистина ли? Колко често?
— Предполага се веднъж на пет години, но в моя случай те не издържаха толкова. Сега знам защо. Добре, стига бавене. Времето ни изтича, а и на мен ми е студено.
Линда взе скалпела и почувства балансираната му тежест, сякаш щеше да го хвърля по мишена. Пое дълбоко дъх и мислено си припомни дали всичко бе стерилизирано — доколкото им бе възможно. Ръката й се успокои и тя внимателно хвана подутината, под която бе пейсмейкърът. С дясната си ръка насочи острието на скалпела. Внимаваше люлеенето на самолета да не повлияе на среза, натисна върха и почувства как той с лекота прониква в кожата на Вивиан.
Петнайсет метра по-напред, в кабината, Док Хазърд погледна часовника си и отново вдигна микрофона на парлангото.
— Скот, вече закъсняваме с пет минути с отварянето на люка. Предлагам да прекратите с преместването на товара.
Док осъзна, че не бе чувал човешки глас повече от четвърт час, а и отсъствието на постоянния шум от радиостанциите, с който са свикнали всички пилоти на граждански самолети, го безпокоеше. Започваше да губи самообладание и това никак не му харесваше.
Твърде много се бавеха там, отзад. Той разбираше, че изпитва страх и може би — донякъде чувството, че е изоставен. Всъщност бе раздразнен и разсеян, сякаш съществуваха двама Док Хазърд, които се зъбеха един на друг в главата му; единият — само разум, другият — само чувство. Искаше да им изкрещи и на двамата да престанат. През цялата си кариера се бе гордял с репутацията си на мъж, непоклатим като скала, когато възникне напрежение.