— Окей. Да опитаме сега „Часовоя“ по УКВ, а?
— Разбрано.
Пилотът завъртя леко глава в шлема на космическия си костюм, опита се да отпусне шийните си мускули, които бяха напрегнати и го боляха. Погледна отново часовника си. Минутите до експлозията течаха тревожно бързо, въпреки че можеха да изминат двестате мили до брега за десет минути, ако не успееха да установят контакт или ако след като предадат съобщението, бомбата не бъдеше обезвредена.
Командирът чу как вторият пилот викаше лайнера непрекъснато.
Онзи Боинг-727 бе някъде под тях, но или не чуваше, или не искаше да отговори.
— Ще летя още няколко минути на север, сетне ще обърна на юг — каза командирът.
И отново погледна часовника на SR-71. ВВС Едно и Пентагонът очакваха да им докладват по спътниковия канал. Можеше да продължи търсенето още около петнайсет минути, след което бързото оттегляне на запад бе задължително. Горивото едва щеше да им стигне до срещата с танкера.
— Улових нещо! — чу се гласът на втория пилот.
Командирът увеличи звука на УКВ-то и зачака вторият отново да потърси връзка. Няколко секунди не се чу нищо. След това се чу изщракването на микрофона и — отново тишина.
Вторият пилот повика още веднъж и този път отговорът дойде мигновено.
— Давай, преминавам.
Адреналинът, предизвикан от вълнението и опасенията, се вля във вените му; невидимият му другар отзад бързо включи отново на предаване и заговори по микрофона в шлема си.
— „Скот еър“ петдесет, ти ли си? Тук е „Кондор“ десет, викам те, за да предам спешно съобщение.
Гласът отсреща отново се чу:
— А-а… викате „Скот еър“ петдесет, така ли?
— Да. Ти ли си, „Скот еър“?
Ново колебание.
— Не, тук е самолетоносач „Айзенхауер“. Ние също търсим по „часовоя“ „Скот еър“ петдесет, „Кондор“ десет. Съжалявам.
Пилотът въздъхна и поклати разочарован глава, а призивите по радиото се възобновиха. Той понечи да включи спътниковата връзка, но отдръпна пръста си. Още няколко минути, реши той. Не беше още готов да приеме поражението.
„Скот еър“ 50 — 7:30 вечерта, източно време
Болката се изписа по лицето на Вивиан, ала тя не каза нищо, докато Линда се бореше ръката й със скалпела да не трепне при тази постоянна турбуленция. Завърза разреза около пейсмейкъра и започна да го измъква. Разкачването на жичките се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, а и кървенето бе по-обилно, но можеше да се овладее. С леко треперещи ръце тя успя да откачи първо едната, а после и другата жичка от малкото апаратче, което постави върху гърдите на Вивиан. След това внимателно напъха обратно жичките под разрязаната кожа, а после бинтова раната с превръзка тип „пеперуда“.
Най-накрая, след като кървенето бе овладяно и раната бе третирана с антисептик, накара Вивиан да притиска превръзката и й помогна да се облече.
И край. Това беше!
Удивително! — помисли си Линда.
— Благодаря ти, Линда. Безкрайно съм ти благодарна — усмихна се Вивиан.
— Ей! — поклати глава Линда. — Това бе проява на висш егоизъм. Не искам онази проклета бомба да избухне, когато я изхвърлим навън.
За първи път от часове насам Вивиан се изправи, отначало малко неуверено, и се взря в устройството.
— Върви в кабината, Вив. Аз идвам веднага.
Вивиан се усмихна и кимна, протегна ръка към борда, за опора. Но след като направи една крачка, се обърна назад:
— Линда, моля те не възприемай това като обида, но ако нямаш нищо против, бих предпочела да използваш цялото ми име — Вивиан, вместо Вив.
— Няма обида, Вивиан. Разбрано.
Линда подсуши миниатюрния пейсмейкър и внимателно го прикрепи със скоч вътре в люка на „Медуза“. Ще се наложи да затворят люка, преди да избутат устройството зад борда, реши тя, за да не може въздушния поток да откъсне пейсмейкъра.
— Окей — рече си тя сама. — Тази работа е свършена.
Погледна ръцете си и с изненада установи, че вече не трепереха. Погледна още веднъж и екрана на „Медуза“. Оставащото време цъкаше бавно и неумолимо, секунда подир секунда. Тя усети как ушите й изпукаха, след като налягането в товарния отсек се промени. Смътно дочу и глухия рев на двигателите в опашната част.
Нима това бе всичко, което Роджърс Хенри бе планирал, запита се тя? Чисто и просто: обратно броене и историческа експлозия? Без повече номера? Той сигурно е очаквал военните да се опитат да обезвредят оръжието му, но това не се беше случило. Нима старческото мислене на Хенри бе станало причина да повярва, че Вивиан наистина би успяла да достави устройството в Пентагона, където да се взриви заедно с него? Нима бе заключил, че военните просто така, без борба, щяха да напуснат Пентагона и Вашингтон, и да оставят „Медуза“ да експлодира?