— Да?
— Джери може да отвори люка сам. Не бива да подлагаме на опасност и двама ви. Може да изглежда много мъжествено, но не е разумно.
Скот го изгледа в продължение на няколко секунди преди да кимне.
— Прав си, Док. Ще кажа на Джери.
Той изчезна в товарния отсек и се върна след няколко секунди.
— Казах на Джери, че ще му съобщим по парлангото, когато сме намалили до подходящата скорост.
Обърна се към Линда и кимна одобрително — тя се наместваше на второто наблюдателско място и затягаше колана си.
Скот също пристегна колана и хвърли тревожен поглед към Док, който леко бутна ръчките на газта напред, за да набере височина. Диферентът на самолета бе над осем градуса към носа.
— Сега, Скот. Мисля, че сме готови.
— Ще му кажа.
Скот взе микрофона и включи парлангото. Погледна към пулта на бордовия инженер и видя, че налягането в отсека бе спаднало до нула. Вече почти бяха привикнали с постоянната умерена турбулентност. Подхвърлянето и наклоняванията на 727 не секваха.
— Окей, Джери, напълно сме разхерметизирани. Давай.
И Господи, бъди ни на помощ, моля те! — помисли си Скот.
Погледна към Док.
— Готов?
Док кимна и хвана по-здраво щурвала.
На пет метра зад тях, зад преградата на кабината, Джери провери ремъка, с който се бе привързал през кръста, разстъпи се на широко за по-добра опора и завъртя лоста на люка в положение „Отворен“.
ВВС Едно — 7:30 вечерта, източно време
Пилотът на „Кондор“ 10 се смути като чу гласа на президента по спътниковия канал.
— „Кондор“, чуваш ли ме?
— Да, господин президент.
— Успя ли да се свържеш?
Съществуваше леко забавяне при препредаването на сигнала между наземните станции и геостационарните спътници на двайсет и три хиляди мили над Екватора, за да свърже ВВС Едно, който летеше с петстотин мили в час, с кабината на SR-71, летящ с над две хиляди мили в час.
— Не, господин президент, съжалявам, но трябва да докладвам, че не успяхме да се свържем на нито една честота. Той трябва да е някъде тук, долу; опитахме всичко, което ни е известно, включително и на аварийните честоти, но отговор няма.
— Боже в небесата!…
— Какво бе това, сър?
— Форма на молитва, приятелю. Боя се, че през следващите двайсет минути ще ни е необходима всичката възможна божия подкрепа, която можем да привлечем. Как се казваш, „Кондор“?
— Джим Дейвидсън, сър.
— Е, Джим, благодаря ти, че направи всичко, което бе по силите ти. Най-добре е веднага да се махаш от там.
— Сър…
— Да?
— Имаме още няколко минути. Ще продължим да опитваме. Ще предадем „на сляпо“ инструкциите как да вкарат онзи дезактивиращ код.
— Изборът е ваш, но си осигурете достатъчно време за изтегляне. Ако онова нещо избухне, не допускайте да ви завари наблизо.
— Толкова ли е зле?
— Толкова. Сигурно не знаете, но ще има адска електромагнитна вълна. Между другото, можете ли да управлявате този „Блекбърд“ без компютри?
— Да, сър. Не го предпочитам, но мога.
— Дано не ви се налага, „Кондор“. Късмет.
Президентът прекъсна връзката и посочи друга активирана линия.
— Това Москва ли е? — попита той.
— На линията е президентът на Русия — потвърди държавният секретар.
Президентът вдигна слушалката към ухото си.
— Господин президент? Безпокоя ви по това време на денонощието, защото тук имаме много сериозна ситуация, за която искаме да ви информираме в подробности.
Двадесет и седма глава
„Скот еър“ 50 — 7:33 вечерта, източно време
Двигателите на товарния люк завиха още щом Джери Крисчън завъртя лоста в положение „Отворен“, ала в първите няколко секунди, докато вътрешните ексцентрици се завъртят до отключено положение, не се случи нищо.
После пломбата на отварящата се навън врата на люка изведнъж се скъса. Джери усети как сърцето му се спусна в петите: голямата врата, чиито панти се намираха в горния й край, се наклони и се задвижи.
Нямаше експлозивна мощ, никакво внезапно изтръгване, а просто между долния ръб на вратата и пода на самолета се появи разширяваща се сива ивица светлина; вратата се изнесе навън с няколко сантиметра.