Док бе обзет от страх. Защо машината не слуша? Какво, по дяволите, става там отзад?
С лявата си ръка Док дръпна трите ръчки на газта до минималната отметка — бе взел решение да остави самолета да направи пълно преобръщане, на триста и шейсет градуса — и когато крилете заемат отново хоризонтално положение, да се опита пак да овладее управлението му.
Това решение бе взето за част от секундата.
След това прехвърли натиска на елероните от ляво надясно и ускори завъртането, като в това време се съсредоточи да избере най-точните моменти за следващите си ходове. Усещаше присъствието на Скот в лявото кресло, на Вивиан и Линда, привързани зад гърба му, ала не можеше да обърне внимание на нищо друго, освен на усилията си да удържи самолета.
Носът на 727 бе наклонен на трийсет и пет градуса надолу, ускоряващият се въздушен поток предизвикваше страхотен грохот зад кабината. Големият лайнер пикираше към тъмните води на Атлантика с корема нагоре. Док знаеше, че ако се опита да намали скоростта, навярно щяха да поемат отвесно надолу и машината щеше да се пречупи, преди да се блъсне във водата.
Но ако би могъл да намали ъгъла на пикиране…
След като 727 продължи да се завърта, Док тласна напред щурвала и четиримата в кабината изведнъж опънаха раменните си колани.
Ъгълът престана да се увеличава, но въртенето продължи, докато боингът най-сетне се завъртя с още деветдесет градуса и вече бе близо до хоризонтално положение.
Док очакваше подходящия миг да поеме управлението. Погледът му бе прикован към синята половинка върху индикатора на изкуствения хоризонт — онази половинка, която щеше да покаже, че небето и… животът… са над тях. Забеляза, че то започна да се появява с петнайсетградусов вираж. Забавянето на самолета бе факт — скоростта изглеждаше почти като на разходка. Мислите му препускаха пред машината.
Сега!
Той тласна щурвала докрай наляво и в същото време натисна с все сила левия кормилен педал.
Самолетът се отклони леко вляво, дясното крило пое по-силната въздушна струя, потрепери и въртенето престана.
Отново бяха в хоризонтално положение.
Слава богу! — помисли си Док. С дадени наляво хоризонтални и вертикални кормила, мога да го удържа. Но каква беля стана там отзад? Той притегли щурвала към себе си и изправи носа в хоризонтален полет.
Висотомерът показваше хиляда и петстотин метра.
Грохотът, който долиташе иззад вратата на кабината, бе оглушителен, но не чак толкова, че да заглуши силните удари на метал о метал, от който корпусът на 727 потреперваше и той отново започна да се завърта наляво! Чу как Линда и Вивиан ахнаха, а Скот се обърна, широко отворил очи, към дясното кресло.
Някъде надълбоко в съзнанието му ечеше звън от алармата за пожар в двигателя и на Док му се стори, че видя как Скот посегна и изключи сигнала. Не му беше сега времето да търси коя лампичка е светнала, или да иска да се четат инструкциите за действия при такава ситуация. Самолетът се стремеше да влезе в ляв свредел и Док върна щурвала надясно.
— Какво, по дяволите…? — успя да произнесе най-сетне Скот.
Като завъртя кормилото надясно, Док преустанови отклонението вляво при почти шейсетградусов ляв вираж. Самолетът бавно се завъртя надясно, върна се в хоризонтално положение, ала се стремеше да се плъзга надясно. Беше все едно да летиш странично.
Намираха се в хоризонтално положение, кормилата бяха в средата, на височина хиляда и триста метра, със скорост двеста и шейсет мили в час, когато със същия удар и потреперване историята започна да се повтаря.
Този път Док бе готов.
Той овладя стремежа на машината за завъртане надясно като даде щурвала и вертикалното кормило докрай наляво и започна да изправя крилете до хоризонтала градус по градус. 727 послушно се понесе наляво.
И отново силен удар разтърси корпуса на самолета и той понечи пак да се завърти наляво.
— Разбира се — измърмори Док.
— Какво? — извика Скот.
— Онази проклета врата… явно още не се е откачила и се ветрее във въздушния поток!
Док произнесе тези думи през зъби, докато се опитваше да изравни самолета без да натиска прекалено наляво.