„Скот еър“ 50 — 7:43 вечерта, източно време
Скот Макей постави длани върху Оръжието „Медуза“, сякаш то бе живо същество, и зачака Док да му даде знак, че са готови.
Ако устройството експлодираше при удара си о повърхността на Атлантика, на две мили под тях, щеше да последва невероятно ярка светлина, а после — забвение.
Скот погледна красивата тъмнокоса жена до себе си. Също като него и тя беше погълната от предстоящата им задача, лицето й бе напрегнато, погледът — взрян в отворения люк на три метра от нея. Той предположи, че вероятно и нейните мисли се въртят около същото: какво ли ще изпита? Колко ли бързо щеше да свърши всичко? Какво я очакваше отвъд?
Линда се озърна и забеляза, че той я гледа. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна леко, пресегна се и докосна ръката му, а гласът й прозвуча силно, за да надвика заобикалящия ги шум:
— Ще успеем, Скот.
Усмихна се притеснен, хрумна му, че не тя, а той трябваше да я окуражава.
— Има си хас да е другояче — отвърна той.
Самолетът се разлюля в нова вълна на турбуленция и Скот усети как по гърба му пролазват ледени тръпки. Ами ако се случеше отново, ако единият или и двамата попаднеха под тежестта на оръжието?
Защо, защо не можеха да намерят друго решение?
Скот си припомни екрана и клавиатурата в малкия люк. Бяха го затворили, ала не го напускаше мисълта, че може би там вътре, има някакъв прост ключ, който да спре обратното броене и да предотврати избухването на бомбата. Може би съществуваше някакъв код, който да въведеш, код, за който Роджърс Хенри знаеше, че никой не би се сетил как да разшифрова навреме.
Не, размисли Скот, ако Хенри е искал никой да не може да обезвреди бомбата — както по логичен път, така и чрез сляп късмет — той ще трябва да се е погрижил никой ключ или комбинация от числа или букви да не може да спре обратното броене до взрива.
Но защо ще монтираш клавиатура, след като не предвиждаш въвеждането на данни?
Още нямаше сигнал от Док. Воят на въздушния поток сякаш се засили, а барабанящата по самолета градушка отново заглуши всичко останало.
Скот погледна часовника си. Оставаха седемнайсет минути.
Главата го болеше от този бързотечен поток от мисли, ала ненамереният отговор дебнеше някъде под кората на съзнанието. Не беше логично да няма решение.
Ами ако е някой чудат код, например — името на жена му, или някаква поредица от числа, като да речем: Дъглъс Артър четирийсет и две, Хайнц петдесет и седем, или Хелъровия „Параграф 22“?
Възможностите бяха безбройни, а времето фатално изтичаше.
Може би все пак трябва да опитам, помисли си Скот.
— Окей, Скот. — Гласът на Док изпълни товарния отсек. — Намираме се на две хиляди метра и сме стабилни. Сега ще започна да забавям.
Точно в този миг Линда погледна към тавана на 727, а двамата усетиха как воят на двата оцелели двигателя намаля.
— Скот, ще пикирам за нулева гравитация до четири секунди. След това ще изправя машината, за да можете да отместите устройството към ролките.
Скот погледна към Вивиан, която стоеше до вратата на кабината над проснатото тяло на Джери. Направи й знак с вдигнат палец, видя я как кима и се обръща, за да изкрещи към Док потвърждението му.
Бавно и постепенно силата на гравитацията намаляваше, след като Док насочи носа на самолета надолу. Стоманеният корпус на оръжието „Медуза“ в алуминиевия му палет се размърда леко и Скот натисна с рамо стената му в очакване да тръгне.
Най-накрая палетът поддаде.
— Сега! — извика той на Линда.
Те забутаха с все сили към отворения люк и усетиха как ръбът на палета се плъзга от направляващата релса и се връща отново върху ролките. В същия момент Док започна да изтегля щурвала и устройството се закрепи на пода, тъй като 727 започна плавно да се издига и двигателите му отново вдигнаха обороти.
Скот се наведе към ухото на Линда.
— Това е! Следващият ход е да го избутаме навън.
Тя кимна, а той усети как косата й бръсна лицето му; познато усещане, което предизвика у него желанието да я целуне; нелепа реакция, която той бързо потисна, доволен, че тя нямаше как да се досети.
— Ще бутаме с все сили — продължи той, — но не преминавай осовата линия на самолета. Само дотам. Ако е необходимо още бутане, аз ще го направя.
Тя отново кимна, Скот се отдръпна и зае позицията си с опрени в стената на „Медуза“ ръце, със здраво запънати в ъгъла на кабината крака. Погледна надолу и проследи разположението на осигурителните въжета. И двете лежаха на пода далеч от пътя на оръжието, завързани за кнехтове до входа на кабината.