Вивиан осъзна, че таксито е спряло и шофьорът й е отворил вратата, без да има никакво намерение да проявява любезност.
— Шест и петдесет — лаконично избъбри той с грубия си акцент, като явно изгаряше от нетърпение да се върне към терминала и да се сдобие с по-доходоносен курс.
С презрителен жест тя постави точно шест долара и петдесет цента върху дланта на мъжа и, заслонила с ръка глава от дъжда, закрачи към входа на металната сграда. Почти не чу как вратата зад нея се хлопна и таксито потегли от паркинга със свистене на гумите.
Боинг 727 на „Скот еър“ я очакваше, както бе обещано; тримоторният реактивен самолет бе паркиран странично до товарния терминал и една цистерна с гориво тъкмо разкачаше шланга си от долната страна на дясното му крило.
Млад сламенорус мъж с четирите еполета на командир крачеше пред фасадния офис. Бе среден на ръст, широкоплещест, атлетичен, с широка уста и бърза усмивка на симпатичното си лице. Тя имаше чувството, че го е виждала и преди, ала това усещане бе смътно и далечно.
Младият командир се оживи, когато тя влезе. Преди да забележи бръчиците около очите му бе решила, че е на около двайсет и пет години — възраст, която й се струваше твърде малка за командир на самолет.
Не — реши тя миг по-късно, — по-скоро е на трийсет и пет и все пак е достатъчно млад, за да ми бъде син.
Той приближи с бърза крачка и с протегната длан.
— Мисис Хенри?
— Да.
Разтърси здраво ръката й и едновременно с това погледна часовника си.
— Ужасно съжалявам за това объркване на товарите — започна той. — Но в интерес на истината не смятам, че вината е наша; ала както и да се е случило, ако искаме да ви откараме до Вашингтон, ще е най-добре да тръгваме. Предполагам знаете, че огромен ураган заплашва окръг Колумбия и имаме само един ограничен „прозорец“ от време, за да се доберем до там.
— А вие сте…? — попита тя, малко смутена от бързата му реч и от това, че не се представи.
— О, извинете. Аз съм Скот Макей… командирът.
В един миг той възнамеряваше да добави и „собственикът“, ала разговаряше с човек, който го заплашваше със съд, а и следващия вторник титлата „собственик“ най-вероятно щеше да украсява само празната черупка на някогашната авиокомпания. Не, по-добре беше тя да си мисли за него като за обикновен служител.
— Имате ли багаж? — попита той.
— Само този. — Жената показа малката пътна чанта, която носеше през рамо. — Споменахте за урагана, командире. С колко време разполагаме?
Скот прехапа устни, докато преглеждаше листите, изписани с колонки от числа.
— Ами, бих рекъл, че ако излетим в следващите дванайсет минути, това означава да кацнем на Националното летище около час и четирийсет минути по-късно. Смятам, че ще ни трябват около четирийсет и пет минути, за да разтоварим палета ви, да ви изпратим, да дозаредим и да излетим отново. Това прави малко под два часа и половина, а прогнозите сочат вятър със скорост около трийсет мили в час през следващите два часа, ако бурята не се усили още повече. Тъй че времето е критичен фактор.
Той посочи вратата и двамата поеха натам. Когато излязоха навън трябваше да наведе глава под предложения й чадър, огънат от напора на вятъра.
— Никога не съм виждал нещо толкова мощно! — извика Скот.
Тя кимна и той продължи:
— Наричат го урагана „Сигрид“ и диаметърът му е над осемстотин мили! Силата на вятъра в центъра му е…
— Какво? — извика в отговор тя.
— Скоростта на вятъра близо до центъра му е над двеста мили в час!
Изкачиха се по гладката, нестабилна стълбичка, прилепена към предната врата.
След като най-сетне влязоха на сухо, Вивиан Хенри го помоли да повтори думите си.
— Казах, че ветровете в центъра на урагана са ужасяващи, над двеста мили в час. Ако „окото“ му се стовари върху брега на Делауеър, ще издуха целия плаж Рехобот Бийч и половината от бреговата линия на Джърси на север.
— Но ние ще успеем да стигнем до Вашингтон навреме, нали?
Очите й се бяха разширили от тревога. Значи трябваше да се състезават и с времето, и с урагана убиец.