— Скоростта е с четирийсет и пет по-висока. Готов ли си за клапите?
— Да. Клапи — на трийсет.
— Разбрано. Клапи — на трийсет.
— Задай окончателната скорост, продължавам да се снижавам до минималната височина. Пистата се вижда отпред. Да го наречем визуално кацане.
— Искаш ли да пусна чистачките, Скот? — попита Док, след като спусна клапите до зададения окончателен ъгъл.
— Да!
Док щракна копчето на чистачките, които вдигнаха адски шум и почти заглушиха гласа, който изреждаше състоящия се от шест точки списък за проверка преди кацане. Думите „Проверка — приключена“ прозвучаха почти едновременно с огромната мълния, която озари терена пред тях.
Линда чу ахването откъм бордовия инженер.
— Тази удари кулата! — извика Джери Крисчън.
— Мамка му! — изруга Док и натисна бутона на микрофона. — Кула Пакс ривър, обади се! Чувате ли ме?
Отговор не последва.
— Двеста и четирийсет метра, скоростта ти е с четирийсет мили над маркираната — додаде Док.
— Чуват ли ни? — попита Скот, приковал поглед в уредите.
— Не, но вече имаме разрешение за кацане — отвърна Док.
— Окей.
— Сега си на двеста метра, скорост по-висока с трийсет и осем мили.
— Окей.
— Скорост — плюс трийсет и четири… това е заход на вятъра, Скот! Скочи с десет, може би двайсет мили в час… не, повече е…
— Усещам го!
С дясната си ръка Скот дърпаше назад ръчките на газта, а Док бе сложил лявата си ръка върху неговата.
— Не прекалено много! Не отнемай твърде много!
— Каква е скоростта ми?
— Височината ни е сто и двайсет, скоростта — плюс… а-а-а — почти петдесет.
— Трябва да намаля!
— Скот…
Гласът на Док утихна, след като скоростта им бързо се увеличи с нови двайсет мили, а ревът на въздушния поток около тях се засилваше с всяка секунда.
— Това можеше да бъде минипорив, Скот!
Думите на Док отекнаха в ушите на Линда, точно когато боингът прелетя през средата на масивна, бързо спускаща се въздушна колона.
В един миг насрещният вятър със скорост четирийсет мили в час се превърна в попътен. Изведнъж се оказа, че крилете вече не разполагат със скорост, която да осигури достатъчно подемна сила, за да останат в полет — шейсеттонният самолет потръпна и започна да пада.
Линда сграбчи подлакътника на седалката и усети как сърцето й тупти в гърлото. Този път не изпита усещането за издигане, което следваше дотогава всяко пропадане. Този път наистина падаха.
Чу резкия звук, който изклокочи в гърлото на Скот, ала не долови разбираеми думи. Видя с периферното си зрение, че Док бе не по-малко смаян, когато Скот избута рязко ръчките на газта докрай напред; дори се чу ударът им в ограничителите. Двигателите на боинга нададоха гневен рев, машината завибрира.
Джери Крисчън отзад бе човекът, който успя да намери думи.
— Заход на вятъра! Максимална мощност! Вдигай! Вдигай!!!
— … правя го… — успя да изрече Скот.
— Скорост сто мили в час, Скот, потъваме! — изкрещя Док.
— Знам!
— Шестстотин метра в минута! — рече Док, почти едновременно с отговора на командира.
— Максимална мощност! — отвърна Скот.
Лявата ръка на Док проследи трите ръчки, но те вече бяха в крайно положение.
Погледът на Док бе закован в радиовисотомера, който педантично отчиташе точната им височина спрямо земята. Стрелката се движеше надолу към последната цифра преди нулата.
— Трийсет и три метра, Скот, вдигай!
— Правя го!
Пистата се втурна към тях и в този миг Скот изтегли щурвала към гърдите си. Линда усети как самолетът отговаря, носът му се повдигна, ъгълът се увеличи изведнъж и пистата и тревата покрай нея се отдалечиха под ъгъл трийсет градуса вляво от тях. Ако се удареха с такава скорост, сигурно щяха да експлодират и да се превърнат в огнено кълбо.
— Върни! Върни! До петнайсет градуса! — извика Док.
Скот кимна бързешком. Гласът му не излизаше. 727 зави надясно, залюля се и пое право срещу вятъра. Земята продължаваше да се носи бързо срещу тях. Трябваше да изравни крилете! Усети как щурвалът омеква, сякаш голямата птица не можеше да изстиска повече от себе си.
— Опитвам се да… — това бе единственото нещо, което успя да изхрипти.