— Това пък откъде го знаеш?
— Стандартните проверки. Тя има сметки в „Компюсърв“ и „Америка онлайн“ и ги използва всекидневно. Проверихме банковите й сметки и се оказа, че харчи доста там.
Тони се изправи и отиде до прозореца, бръкнал дълбоко в джобовете си, докато обмисляше онова, което му бе съобщила Дона. Досега беше възприемал всички на борда на „Скот еър“ като жертви. Ами ако престъпникът наистина бе в самолета и се преструваше на жертва? Какви биха били плановете й? Какво искаше тя? Пари? Или може би бе готова да се самоубие?
Тони се обърна.
— Някога изобщо заплашвала ли е с насилие?
— Не знаем още. Изискахме цялото й досие, тъй че след като го преровим основно ще мога да ти кажа дали има нещо писано, но за да дублираме, се опитваме да се свържем с някой от хората на „Кадри“, които са се занимавали с нея.
Тони се извърна от прозореца.
— Добре, има един проблем. Бомбата „си мисли“, че е в Пентагона, а преди няколко минути ми съобщиха, че Вивиан Хенри всъщност е наела камион платформа, който да откара товара — бомбата — от Националното летище до Пентагона. „Кадри“ е в центъра на града, на няколко преки от Белия дом. Тогава, ако искаше да превърне „Кадри“ в димяща дупка, защо ще откарва бомбата в Пентагона?
Един агент ги слушаше мълчаливо. Приближи и вдигна показалец в знак, че иска думата.
— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос.
Тони ди Стефано леко повдигна глава.
— Давай, Бил.
— Аз също се разрових в миналото й. През седемдесетте години Вивиан Хенри е водела тиха, но доста енергична кампания, за да накара Министерството на енергетиката и Белия дом да задействат отново проекта на мъжа й. Лобирала е доста в Капитолия, пращала е писма до редакторите на различни списания, пишещи на военни теми, а съдейки поне по един архивиран репортаж, е била много ядосана за това, че са пратили мъжа й да пасе трева.
— Но защо Пентагона? — настоя отново Тони.
— Защото младият съветник, който е убедил президента да спре Проекта „Медуза“ — човек, когото мисис Хенри нарича по време на слушания в Сената „лъжец от макиавелистки тип“ — сега е на работа в Пентагона. Тези дни обаче рангът му е друг…
— Какъв?
Агентът се усмихна:
— Министър на отбраната.
Тони кимна замислен.
— А освен това един ядрен взрив в Пентагона ще унищожи и „Кадри“, да не говорим за всички нас — допълни Бил. — И адът не е толкова ужасен, колкото…
Агентът изведнъж погледна жената, по-старша по ранг от него, и засече на половин дума. Тя му се усмихна — знаеше какво бе премълчал и защо.
— Колкото една засегната жена, нали това щеше да кажеш?
Той кимна сконфузен.
— Не се съмнявайте, че е точно така! — тръсна глава тя.
Дванадесета глава
Източен Вашингтон — 5:25 следобед, източно време
Засилващият се вятър тресеше остарелите прозорци на малкия й апартамент. Старшата служителка от Управление „Кадри“ седеше до кухненската масичка и се питаше какво ли толкова важно се бе случило, та шефът й да я безпокои у дома. В крайна сметка поради лошото време бяха затворили всички държавни учреждения по-рано и сигурно това бе причината. Тя винаги отказваше да работи извънредно. Искаше й се дори да напусне завинаги! Нейният сектор се състоеше от нещастна сбирщина противни началници и пасмина завистливи служители, повечето от които не можеше да понася. Никой от тях нямаше правото да я безпокои у дома, най-малкото — нейният тъп шеф! Може би изобщо не трябваше да му се обажда. На следващия ден щеше да излъже и да му каже, че е отишла да види майка си.
Ала на записа на телефонния секретар хленчещият му глас звучеше дори по-уплашено от нормалното. Не, реши тя. Той може да й докара неприятности. Най-добре да му звънне.
Набра номера му в службата и продължи да клати глава. Ако е променил решението си и поиска тя да се върне на работа следобеда, по-добре да забрави. Знаеше правилата!
— Тук е Дорис. Търсил си ме.
— Дорис! Слава богу. От ФБР искат да разговарят с теб веднага във връзка с един скорошен случай за наследствена рента. Чакай. Ще ти дам номера.
Последва пауза и тя чу как той шумоли с някакви хартии. Даде й телефонния номер и името без допълнителни пояснения и тя прекъсна връзката, ала в стомаха й вече се оформяше малка топка страх.