На борда на „Скот еър“ 50 — 5:30 следобед, източно време
Вивиан Хенри бе затворила очи по време на най-силните трусове и пропадания над пистата на Пакс ривър, благодарна, че е привързана с товарните въжета към пода на самолета. След като колесниците бяха прибрани и самолетът започна да се издига, тя разбра, че отново бяха променили плановете си.
Не беше достатъчно близо до екрана на роджърсовото чудовище, за да види числата, които отброяваха оставащото им време, но знаеше, че имат не повече от три часа. Скъпоценна щеше да се окаже всяка минута.
Трябваше някак си да убеди екипажа да приземи самолета — те можеха да избягат… а тя щеше да остане там. Трябваше също да предотврати всички опити устройството да бъде обезвредено, тъй като резултатите щяха да са очевидни.
Но докато някой не дойдеше да провери как е, тя си оставаше насаме с бомбата. Не биваше да се отдалечава на повече от пет метра и нямаше никакво намерение да се опитва.
Главна квартира на ФБР — Вашингтон — 5:35 следобед, източно време
Тони ди Стефано вдигна глава от листа с информация, която четеше, за да види Дона, която отново нетърпеливо пристъпяше от крак на крак пред него.
— Трябва да чуеш това, Тони. Веднага! Командирът на „Скот еър“ е на линия и те очаква, но първо трябва да чуеш това.
— Давай.
Тя се отпусна на съседния стол и заговори бързо, като ръкомахаше енергично в такт с думите си.
— Намерихме служителка от „Кадри“, която е работела по делото на Хенри. Мисис Вивиан Хенри е заплашвала чиновничката.
Тони остави листа, облегна се назад и потърси очите й.
— Преди колко време?
— Влязла с гръм и трясък в офиса им, за да се оплаче срещу отказа за рентата й преди повече от година, но не забравяй, че апелативната й жалба е била отхвърлена окончателно само преди няколко седмици.
— Тази от „Кадри“ сигурна ли е?
— О, съвсем сигурна е. Мисис Хенри очевидно й е наговорила неща, които никога няма да забрави.
Тони въздъхна тежко.
— Ти наистина ли смяташ, че тази жена може да направи всичко това, Дона? Със самолета, с устройството и тъй нататък?
Дона кимна сериозно.
— Окей — рече Тони и посегна към телефонната слушалка. — Вивиан Хенри вече е главната ни цел, а тъй като тя навярно е в кабината, не мога да кажа нищо на командира.
— Възможно е той вече да знае. Може би ги държи заложници.
Тони се наведе напред към телефона, но Дона вдигна ръка, за да го спре преди да включи линията към Скот Макей.
— Какво има? — попита нетърпеливо той.
— За „Скот еър“ — посочи тя телефона. — Току-що разбрахме, че не е могъл да кацне в Пакс ривър. Едва не се разбил. Искат да се насочат някъде на запад.
Тони ди Стефано въздъхна отново, поклати глава и натисна бутона на четвърта линия.
Национално летище, Вашингтон — 5:35 следобед, източно време
Пийт Кук се опитваше да подслуша последните разговори между федералните агенти и „Скот еър“, когато телефонът пред него иззвъня. Той вдигна слушалката без да се замисли, озадачен от непознатия глас от другата страна.
— Пийт Кук?
— Да. Кой е?
Мъжът се представи като кореспондент на Ей Би Си, а едновременно с него в разговора, който подслушваше, се намеси женски глас и съобщи на командира на „Скот еър“ да изчака.
— Ей Би Си ли?
— Да.
— Какво… защо ми се обаждате?
— Очевидно работите по същата тема, по която работим и ние. Ние си имаме своите източници, вие — вашите, но новината не търпи отлагане и е твърде важна, затова търсим потвърждение.
— За какво точно говорите? — попита Пийт, макар инстинктивно да разбра какъв щеше да бъде отговорът.
— Изглежда над Вашингтон кръжи истинска ядрена бомба, която заплашва всички компютърни чипове и компютърни системи в национален мащаб — в добавка към няколкото милиона души, които навярно ще убие при взрив. Вие сте говорили за това преди малко с пенсиониран учен, който ви е разказал доста подробности. Може да разполагате и с още. Вижте, Пийт. Вие сте от пресата, ние от електронните медии. Вашият краен срок е утре. Нашият е сега. Необходимо ни е потвърждение, на вас — може би също. Какво ще кажете да обменим новините си?
Пийт хвана слушалката с лявата си ръка и разтърка очи с дясната. Значи вече бе изтекла информация? Как, по дяволите? Да не би някой от неговите хора в Ню Йорк да бе проговорил?