— Станли, трябва да приемем, че това е възможно. Всяка основаваща се на човешката надеждност система е несъвършена, а този доктор Хенри е бил шеф на проекта и е имал неограничен достъп. Дали неговите началници са водели на отчет всяка молекула от обогатения материал? Ще трябва да попиташ тях.
По-ниският мъж кимна с печално изражение и видя как по-високият му колега се гърчи вътрешно заради онова, което премълчава.
— Добре, Джон. Ще предам препоръките ти на президента. Той може да поиска да обсъди нещата с нас много скоро. Кога ще тръгне екипът от Пакс ривър?
— Всеки момент. — Генералът погледна часовника си. — Би трябвало да излитат точно сега.
Военновъздушна база на ВМС „Патюксънт ривър“ — 5:58 следобед, източно време
Ококореният лейтенант от флота, заел лявото кресло на двумоторния транспортен самолет „Груман“ S-3 си спомни как бе вдигнал самолета си в силна буря от борда на самолетоносача „Джон Кенеди“ само преди два месеца. При наслагващата се скорост на кораба и вятъра, на палубата духаше със скорост осемдесет мили — по-малко, отколкото сега на наземното летище в Пакс ривър. Ала тогава той имаше зад гърба си подсигуряващия тласък на парния катапулт. Този път разполагаше единствено с двигателите на самолета, които да го хвърлят в пастта на урагана и задачата изглеждаше малко нещо самоубийствена.
От командния център в Пентагона му наредиха по телефона да откара група хора до военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ в Северна Каролина, ала никой не му каза поради каква причина. Опита се да обясни колко е опасно да се лети в такова време, но адмиралът от другата страна не искаше и да чуе за каквито и да било извинения. Изглежда никой не се интересуваше от мнението на пилота. Петима души от флота и двама от ФБР щяха да рискуват живота си заедно с него, а той дори не знаеше защо.
Рулирането бе жестоко. Самолетът се развърташе произволно и едва не бе изтласкан извън пистата. Комбинирайки спирачки и газ, той се пребори с поривите и най-сетне успя да докара самолета до стартова позиция. Вече бе готов за излитане, вятърът духаше със скорост над седемдесет мили отдясно и му се струваше, че ще успее да развие мощност, да дръпне щурвала и да се издигне над земята.
Във всеки случай засилването нямаше да бъде дълго.
— Готов ли си? — попита той втория си пилот.
Чифт изплашени очи се взряха в него с престорено хладнокръвие и младши лейтенантът кимна.
Подаде газ, увери се, че и двата двигателя работят стабилно и освободи спирачките. Самолетът сякаш залитна напред и след това се вдигна мигновено, докато той се опитваше да натиска носа му надолу, за да набере достатъчно скорост. Насочиха се към тъмна маса от облаци, която пресичаше далечния край на пистата. Дъждът плющеше силно, а висотомерът започна да отчита изкачването им.
— Прибери колесника — заповяда той.
Вторият пилот застопори лоста, самолетът зави наляво и се насочи на север. Метеорадарът бе безполезен: екранът бе изпълнен от червени петна, предупреждаващи за жестоко време, в което никой авиатор не би посмял да лети. Беше се опитал да разгадае картината на радара преди да излети, ала цялото небе изглежда бе изпълнено от мощна гръмотевична активност и наличието на един малък, подобен на кука израстък в края на масивно образувание северно от летището, бе убягнал от вниманието му — до този момент.
Неземният грохот на хиляда товарни влака и на вятъра, който се въртеше със скорост, надхвърляща триста мили в час, достигна до ушите му в мига, в който груманът навлезе със скорост деветдесет и девет мили в час в плътната фуния на смерча и мигновено се завъртя настрани; по този начин неколкократно бяха надвишени всички проектни натоварвания на конструкцията: крилете и опашката се откъснаха и се разхвърчаха в облак алуминиеви парчета. В същата частица от секундата десният двигател се откъсна и витлата му надупчиха разпадащия се фюзелаж, който пропадаше в пропастта. Корпусът на самолета, лишен от структурната си цялост, се разцепи и избухна в парчета метал, а хората в него мигновено се превърнаха в безжизнени, летящи към търбуха на фунията предмети. За по-малко от две секунди онова, което бе летяща машина, се превърна в страховит дъжд от отломки, които падаха северно от базата.
На радарните екрани на диспечерите самолетът изведнъж се превърна в многобройни цели, а след това напълно изчезнаха и сигналите на транспондерите му. От кулата видимостта в северна посока бе нулева. Никой не отговори на непрекъснато повтаряните позивни. Минаха почти три минути преди диспечерите да стигнат единодушно до заключението, че груманът и деветте души на борда му са преминали в небитието.