— Не искам да му вярвам — произнесе тя с неочаквано силен глас, който надвика шума на въздушния поток.
Скот видя как Линда погледна първо към монитора, после отново към Вивиан, а в очите й ясно се четеше тревога.
Вивиан бе изминала три метра и продължаваше да върви неотклонно. Премина петметровата граница и продължи без колебание, а Скот затаи дъх.
Не се чу никакъв звук от изобретението на Роджърс Хенри. Никакъв знак за отговор. Скот си припомни думите на Док, че заплахата с пейсмейкъра може и да е фалшива. Вероятно бе прав.
Вивиан бе изминала вече осем метра и продължаваше към тоалетните в края на корпуса.
Ако и тази заплаха се окаже фалшива — помисли си Скот, — може би ще е възможно да приемем, че всичко това е номер. Остави няколко секунди мислите си да се щурат свободни. Как би се чувствал, ако всичко се окажеше измама? Как би се чувствал да узнае, че са били подтикнати да предприемат онова почти самоубийствено кацане в Пакс ривър за едното нищо?
Вивиан стигна до дъното на салона и сложи ръка върху вратата към стълбичката в опашката. Обърна се бавно и върху лицето й се появи нещо като лека усмивка, първата й усмивка, която Скот бе видял, откакто се бе качила на борда.
Той самият усети как поема дъх и чу нервния смях на Линда.
Вивиан разтвори ръце и склони глава, сякаш правеше реверанс пред признателната публика.
— Ти беше права, Вивиан! — извика Скот и гласът му изкънтя в празната коруба на товарния салон, докато не бе удавен от друг звук, чийто източник беше зад тях — идваше откъм „Медуза“.
— Вивиан Хенри се е отдалечила на повече от пет метра от това устройство в нарушение на моята заповед! — избумтя компютризираният глас на Роджърс Хенри. — ПРЕДУПРЕДИХ ВИ! Тя трябва физически да докосне това устройство в следващите пет секунди, за да бъде избегната мигновената му детонация.
Вивиан хукна като ужилена, прелетя покрай Скот с широко отворени, ужасени очи, хвърли се към задната част на устройството и с двете си длани омекоти падането си върху металната повърхност.
— Връщането ти е установено, Вивиан — рече гласът, веднага щом тя докосна повърхността, — но ти прояви неподчинение. Детонацията ще бъде осъществена след трийсет секунди. Помисли си за милионите, за чиято смърт ще бъдеш отговорна. Ти допусна фатална грешка, Вивиан.
Друг безплътен звук — безизразен компютърен глас — започна обратното броене; Скот и Линда се спогледаха безпомощни.
— Двайсет и осем, двайсет и седем, двайсет и шест…
Гласът на Вивиан се извиси зад тях като мъчителен контрапункт:
— Не! Бъди проклет!
— Двайсет и три, двайсет и две, двайсет и едно…
Линда Макой изведнъж се хвърли към задната част на устройството. Избута Вивиан настрани, бръкна вътре и започна да набира на клавиатурата всяка възможна комбинация, която й идваше на ум, опитвайки се да получи отговор.
— Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет… — Гласът продължаваше да брои неумолимо и безстрастно.
Скот усещаше как времето сякаш разширява границите си, а собствените му мисли трескаво препускаха напред. Бяха прекалено самоуверени, бяха направили фатално предположение, бяха притиснали противника твърде много. А вече беше късно да преосмислят нещата. Нямаше с кого да преговарят. Възможността скоро да умре затрептя пред очите му като реалност.
Док и Джери! Ако трябваше всички да умрат, навярно им дължеше да ги предупреди няколко секунди по-рано. Нямаше да има време за обяснения. Може би щеше да стигне до кабината, ако хукнеше веднага…
Думите, изречени от Док половин час по-рано, изведнъж блеснаха отново в съзнанието му като светкавица. „Негодникът се наслаждава да я измъчва“ — бе казал Док. — „Той не иска всичко да свърши ей така. Той ще предупреждава отново и отново, за да поддържа страха й“.
Обляната в сълзи Вивиан Хенри падна на колене и заблъска в безсилието си с юмруци неподдаващата неръждаема стомана на контейнера. Линда Макой продължаваше да чатка по клавишите с маниакална решителност. Тогава Скот осъзна, че всичко ставаше точно така, както го бе планирал Роджърс Хенри.
— Десет, девет, осем…
— Какво правиш? Пусни ме! — изкрещя Линда.
— Няма да се случи нищо, Линда.
— Шест, пет…