Бил кимна мрачно.
— Разбирам какво имаш предвид. Но все още съществува възможността да не е истинско.
— Не, не съществува такава възможност.
Един глас накара двамата да се обърна към агента, който влезе с подложка за писане в ръка.
— Тони, току-що говорих по телефона с екипа ни по претърсването в Маями. Обследвали са дома на семейство Хенри и работилницата с гайгеров брояч, облечени в защитни костюми.
— Е, и?
— Открили са следи от плутоний, както и облицована с олово кухина в бетонния под, където този д-р Хенри очевидно го е държал. Намерили са и контейнер с надписи на Агенцията за ядрен контрол, както и два резервни механизма за взривяване на ядрени заряди — и двата силно модифицирани. Първоначалната версия е, че регистрираният контейнер със същия сериен номер, който трябва да е скрит дълбоко в Ханфорд, Вашингтон, е навярно празен.
— Боже мой!
Дона кимаше енергично.
— Така си и помислих! — рече тя. — Семейство Хенри са разполагали с необходимите средства за целта. Имали са средствата, имали са и мотив. Което означава, че ние трябва да заловим живия от двамата.
И тя се зае да звъни в Пентагона, преди още Тони да бе предложил това.
Петнадесета глава
На борда на ВВС Едно — на път за Токио — 6:05 следобед, източно време
Президентът на Съединените щати спусна крака от леглото и посегна към окачените на стената слушалки с микрофон, чрез които се свързваше с пилотската кабина, на стотина метра по-напред. Вече бе невъзможно да спи, макар Първата дама да бе закрила главата си с възглавница и да бе заспала отново, когато обажданията във връзка с кризата започнаха през десетминутни интервали.
Полковникът — командир на Боинг-747 — отговори почти мигновено.
— Джим, ще се наложи да се връщаме обратно. Откарай ни обратно във Вашингтон колкото можеш по-бързо.
— Слушам, сър. Ще ни е необходимо дозареждане във въздуха северно от Джуно.
— Направи всичко, което е необходимо. Колко време ще ни отнеме полетът до дома?
— Над девет часа и половина, сър. Сега се намираме над западния край на Алеутската верига.
— Ураганът ще достигне кулминацията си далеч преди това, Джим. Знаеш за кризата с онзи 727 нали?
— Да, сър.
Президентът постави интерфона на мястото му и вдигна глава към монитора, който показваше настоящото им местоположение. Малкият компютърен символ, който изобразяваше самолета, вече извършваше ляв завой, за да се насочи обратно на изток.
Той вдигна телефонната слушалка и приглади коса назад, преди да набере номера по сателитната връзка.
— Станли, на път сме към дома. Събери всички в Звездния кабинет, ще се срещна с вас там след десет минути. Трябва първо да се облека.
— Добре, сър.
Осем минути по-късно необръснатият петдесет и пет годишен президент влезе в телеконферентната зала: помещение с размери пет на шест метра, облицовано с орехова ламперия на долната палуба на 747, където го очакваха държавният секретар, американският посланик в Япония и неколцина сътрудници. От другата страна на полираната орехова маса, която разсичаше помещението по дължина, се бяха събрали съветникът по националната сигурност, заместникът му, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете и още четирима души. Те се обърнаха и кимнаха при влизането на президента.
Масата изглеждаше като едно цяло. Но всъщност само половината й бе на борда на ВВС Едно. Другата половина — както и другата половина от стаята и хората в нея — бяха холографски изображения, възпроизвеждани от масивен поток от данни, които посредством комуникационен спътник свързваха ВВС Едно с идентично помещение, наскоро обзаведено до Ситуационната зала в сутерена на Белия дом на пет хиляди мили разстояние.
Президентът погледна в очите съветника си по националната сигурност и поклати леко глава.
— Удивителна технология, Станли. Винаги ми се налага да потисна желанието си да се ръкуваме през екрана, стената, или както там го наричат.
Станли кимна.
— Така е, сър. И аз мога почти да се закълна, че се намираме в една и съща зала.