— Тони? Тони, ти можеш да им въздействаш, нали?
— Какво имаш предвид под това „да им въздействам“, Скот?
— Все още вие ръководите тази операция, така ли е?
— Ние я координираме, Скот. Както можеш и сам да си представиш, участват множество държавни агенции. Дори президентът от борда на ВВС Едно. Ние сме само координаторите, докато не кацнете.
— Добре… добре, кой поема от там нататък?
— В „Сеймур“ ли?
— Да. Това е база на ВВС. Има ли там командващ от страна на военните?
Скот дочу гласовете на съвещаващите се в залата на ФБР агенти, а после — отново гласа на Тони.
— Ами, не мога да ти кажа със сигурност какъв е чинът му, но мисля, че ръководството ще поеме генерал с две или три звезди, а заповедите му ще идват директно от Пентагона.
— Искам личното му обещание, че никой няма да се опитва да унищожава това устройство чрез експлозиви. Самолетът ми изобщо не ме интересува. Той е взет на лизинг, застрахован е, а аз и без друго ще бъда аут от бизнеса следващия понеделник. Но те не бива да се опитват да взривят това нещо.
— Скот…
Пилотът усети как тонът се повишава, как думите се процеждат през стиснатите му устни.
— Повтарям ти: не могат да взривят това нещо, без да предизвикат ядрена катастрофа! Ти сам каза, че бомбата е истинска!
— Истинска е, Скот. Убедени сме в това, поради следите от плутоний в лабораторията. Но засега разполагаме само с твърденията на онзи починал учен, че не можем да я ликвидираме с мощни експлозиви — това са само неговите думи, нали така?
— Искам обещание, Тони! Аз все още съм военноморски офицер и отговорността да не се провали операцията е моя. А аз познавам начина на мислене на военните.
— Скот, ако ти бе програмирал тази бомба, какво би я накарал да каже?
— Нямам бомба.
— Не, но ако имаше, нали не би искал някой да си помисли, че може да я обезвреди, или да я унищожи чрез изгаряне или взривяване? Знам, че всички там, горе, сте изплашени, но не губете самообладание. Позволявате си да повярвате напълно в глупостите на Роджърс Хенри. И това е всичко.
— Не си сигурен в това. Играеш на тъмно.
— Ти — също, Скот, по дяволите! — сопна му се Тони. — Трябва да напънем мозъците си.
Скот въздъхна, разтърка очи и поде отново:
— Роджърс Хенри би програмирал устройството да излъчва тези заплахи, независимо дали има или няма специален взривател. Ето защо тази заплаха не доказва нищо. Може да лъже, но може и да казва истината. И в двата случая е рисковано, тъй че трябва да изберем по-малкия риск — тоест, че казва истината.
— Ще препредам исканията ти, Скот. Това е всичко, което мога да направя.
— Искам личното уверение на командващия, искам думата му, иначе няма да приземя този самолет на „Сеймур-Джонсън“. Ясно?
— Добре, Скот. Ще видя какво мога да направя.
— Екипът от Пакс ривър отлетя ли вече? — попита Скот.
Тони ди Стефано бе предварително решил, че не бива да проявява колебание или тонът му да прозвучи по-различно, за да не се досети Скот Макей, че нещо се е случило с екипа за борба с ядрения тероризъм в Пакс ривър. Сдържа се да не поеме дълбоко дъх, преди да отговори.
— Да, отлетели са от Пакс ривър, а и друг екип ще пристигне в „Сеймур“ от другаде. Ще се погрижат за вас.
— Изчакай една секунда — отвърна Скот. Обърна се към бордовия инженер. — Джери, провери, моля те, това.
След което изложи теорията си защо устройството на Роджърс Хенри не бе в състояние да засече факта, че бяха напуснали координатите на Пентагона преди почти час.
Джери кимна въодушевено:
— И аз си мислех същото. Той е вкарал цифровите данни за географската дължина и ширина в централния процесор, но навярно изобщо не е допускал, че бомбата няма да кацне във Вашингтон. Ето защо е използвал погрешни команди, които са накарали програмата да спре да приема данни за местоположението, след като е засякла координатите на Пентагона. Обзалагам се на всичко, че онзи детектор си е там, на място, функционира перфектно и предава безсмислени нули и единици за местоположението и скоростта ни на компютърен процесор, който просто не се интересува от тях. Единственото, което е искал да узнае, имам предвид по електронен път, е дали е пристигнал в Пентагона и сега продължава да мисли, че е там. Можем да го откараме и на луната без изобщо да разбере.