На борда на „Скот еър“ 50 — 6:19 следобед, източно време
Скот Макей остави микрофона и погледът му се плъзна по фюзелажа на водещия Ф-16. Тонът на пилота бе окуражетелен. Може би беше по-млад от самия него, заключи Скот, но усети същата атмосфера на увереност и владеене на машината, която бе изпитвал сам като пилот от ВМС.
Въпросите на Тони за Вивиан още го тормозеха, отвличаха вниманието му от двата Ф-16. Но скоро се върна отново към мисълта за тяхното присъствие, защото се опитваше да разбере каква е задачата им.
Двата изтребителя несъмнено щяха да придружават отблизо боинга до кацането му, макар той да очакваше все пак да стоят малко по-настрани по време на подхождането. Твърде жалко, че не можеше да насочи стария боинг към Бермуда и да прехвърли всички на лъскавите изтребители, помисли си той. Толкова могъщи самолети, толкова близки и… толкова смъртоносни.
Скот леко обърна глава към лявото прозорче, за да огледа крилата на водещия Ф-16. Беше го попитал на шега дали е въоръжен и опасен и бе получил отговор с прибавка от смях — „Не“.
Ала двете ракети „въздух-въздух“ тип „Сайдуиндър“ си бяха окачени под дясното крило на водещия, а още две — под другото му крило. Скот знаеше как изглеждат учебните ракети и тези никак не му приличаха на учебни.
Бяха съвсем истински.
И отново усети как в кръвта му плъзва втечнен азот.
Национално летище, Вашингтон — 6:19 следобед, източно време
Пийт Кук притисна клетъчния телефон към ухото си, докато шофьорът на таксито му, без да обръща внимание на силния дъжд, препускаше по булевард „Джордж Вашингтон“ към центъра за управление на въздушното движение на ФАА в Рослин. Сега вече, след като „Скот еър“ 50 бе извън обсега му, ръчният скенер бе изключен и прибран в куфарчето.
Разследващият му екип в Ню Йорк бе засякъл масови изключвания на бизнес и промишлени корпорации по цялото Източно крайбрежие, точно когато на Скот Макей бе наредено да се отправи към базата на ВВС „Макгуайър“ в Ню Джърси — район, който определено бе вече връхлетян от урагана „Сигрид“.
— Пийт, в „Макгуайър“ не се случва нищо, освен дето духа — рече Айра.
— Знам. Изпуснах да чуя разговорите им, когато променяха дестинацията. Трябваше да бъде от база „Макгуайър“ нанякъде, но не можах да установя къде. Не знам накъде са се запътили сега. Вие следите радио, телевизионните и телекомуникационните връзки, нали?
— Новината бе подета твърде бързо, Пийт. Ей Би Си я обявиха първи и сега предават на живо. Ен Би Си и Си Би Ес ги последваха, а също и Си Ен Ен. Всички имат затруднения с намирането на подходящ изобразителен материал, но новината се развива бързо.
— И каква е посоката?
— Три са: кои райони заплашва онзи самолет, какво ще се случи ако бомбата избухне над този район, а след това какво би станало, ако се възпроизведе Вълната на „Медуза“. Издирват специалисти под дърво и камък. Поразително е колко много учени са привикани и колко единодушни са по въпроса за единоборството между човека и ядрения взрив. Досега показаха всеки възможен кадър от Хирошима, както и отвратителни снимки на изгорени хора, които се опитват да се измъкнат минути след взрива. Освен това се изтъква и възможността Вълната на „Медуза“ да ни върне няколко века назад, дори и голяма част от информацията да излезе невярна.
— Почакай… чакай малко, Айра — прекъсна го Пийт и се наведе към предната седалка. — Обратно, наляво! Не направо! Трябва да завием наляво, веднага!
Шофьорът на таксито стреснато завъртя волана и колата с бясно свирене на гумите профуча през четирите ленти на обляната в дъжд магистрала, за да заеме позиция към съответния изход. Точно в този момент голяма пластмасова кофа за боклук се затъркаля към тях, понесена от вятъра. Ужасеният шофьор направи отчаян зигзаг и едва избегна кофата. Пийт можеше само да си представя как ченгетата от пътната полиция вече клатят глави и насъскват по петите им патрулните коли от целия град да ги гонят за опасно превишена скорост.
— Боже мой!…
— Жив ли си още? — попита Айра.
— Комай. Та какво казваше?
— Казвах, че е удивително колко много учени познават теоретичните основи на Ефекта на „Медуза“, но всички те очевидно са го смятали за непостижим. Е, сега вече вярват и драпат да се защитят от предстоящото.
— Имаш предвид, че изключват системите си, така ли?
— Не чу ли обръщението на президента?